Старицата не отговори. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка слюнка. Сам извади кърпичка от чантата си и я избърса.
— Е, не знам за теб, но за мен последните дни са истински ад. Твоят любим син го тикнаха зад решетките, остави ме без пукнато пени и иска да го заместя в организирането на многомилионна наркосделка, за да платя обжалването му.
Грейс не реагира. Въртеше венчалната си халка и зяпаше парка.
— А твоята седмица как мина, Грейс?
Вратата се отвори. Беше млада медицинска сестра с ослепително бяла униформа и очарователна усмивка.
— Искате ли чаша чай, госпожо Грийн? — попита тя.
— Не, благодаря.
— Госпожа Ханкок моли да се отбиете в кабинета й, преди да си тръгнете.
— Добре.
След като вратата се затвори, Грейс се обърна към Сам. Погледът й беше замечтан, сякаш умът й е на друго място.
— Коя си ти? — попита.
— Аз съм Сам. Снаха ти.
— Лора ли?
— Не, Грейс. Лора ти е внучка. Аз съм Сам, майката на Лора.
— Красавица е нашата Лора.
Грейс се усмихна щастливо и отново се загледа през прозореца.
— Така е, Грейс. Така е.
Сам седя при свекърва си около час. Разговорът протичаше главно като монолог с вмъкнати реплики от страна на Грейс. Старицата се интересуваше главно коя е Сам и защо никой не й е донесъл чай, въпреки че Сам всеки път й сочеше чашата.
Госпожа Ханкок я чакаше в кабинета си. Беше около петдесетгодишна жена със сива изкуствено накъдрена коса и пенсне със златни рамки, защипано на върха на носа й. При първата им среща Сам си беше помислила, че директорката на пансиона е стара мома, която още от моминските си години се е отказала от любовта и е прекарала остатъка от живота си в омраза към другия пол, но на бюрото на Ханкок имаше снимка със симпатичен мъж и три деца; носеше и венчална халка.
Сам много добре знаеше как подвежда външният вид. Грейс Грийн изглеждаше толкова елегантна и интелигентна, колкото и преди десет години, но главата й бе напълно празна.
— Този месец няма усложнения, госпожо Грийн, но и никакви подобрения — каза Ханкок; повтаряше почти едни и същи думи при всяко посещение на Сам. — Алцхаймер е ужасна болест. Можем само да се постараем да й осигурим всички удобства. Тя не изпитва болка. Понякога дори изглежда щастлива по свой собствен начин.
— Щастлива ли?
— Да, щастлива.
Госпожа Ханкок се намръщи и Сам се помъчи да се усмихне:
— Значи затова сте искали да ме видите. За да ме уведомите за състоянието на свекърва ми.
— Всъщност не. — Госпожа Ханкок отвори една синя папка, която лежеше пред нея. — Исках да поговорим за таксата й. Последните вноски не са преведени. Сигурна съм, че просто сте забравили.
