Телефонът иззвъня и тя грабна гневно слушалката:
— Защо не си го начукаш и не ме оставиш на мира, извратено копеле такова!
Последва неловко мълчание; след малко се чу гласът на Джейми:
— Здравей, мамо, и аз те обичам.
— Господи, Джейми, извинявай.
— Какво има, мамо?
— Нищо. Имах лош ден, това е.
— Да не би някой да ти досажда?
— Получих няколко анонимни обаждания, нищо сериозно.
— За делото ли?
— За какво друго?
— Искаш ли да дойда да спя вкъщи?
— Джейми, аз съм голямо момиче. Пък и сам знаеш, че който заплашва по телефона, обикновено не стига по-далеч.
— Той ли те заплашва? За бога, мамо… оплачи се в полицията.
— Да, те точно това чакат. Сама ще се справя, Джейми. Как мина изпитът?
— По мед и масло. Виж, не искам да те тревожа излишно, но от счетоводството питаха за таксата ми. Знаеш ли дали татко е пратил чек, преди да…
Той замълча. Преди да го арестуват, това щеше да каже.
— Не знам, Джейми. Ще разбера.
— Моля те. Малко се притеснявам, това е.
— Утре ще говоря със счетоводителя му. Писа ли на татко си?
— Да. Вчера му пуснах писмо. Мислех да му изпратя сладкиш с пила, но реших, че ония задници в затвора нямат чувство за хумор.
— Що за език от един бъдещ юрист? Задници.
— Просто юрист ли? Парите са при адвокатите по наказателни дела, мамо. Като се дипломирам, няма да ме видиш в някоя забутана кантора. Поздрави на Триша. И на Лора, когато я видиш. Опитах да се свържа, но все попадам на телефонния й секретар.
Пожелаха си лека нощ и Сам затвори. Погледа телефона за известно време. След това вдигна слушалката и я остави на масата. Днес заслужаваше малко почивка.
* * *
„Оукуд хаус“ приличаше повече на богаташка вила, отколкото на старчески дом. Представляваше масивна постройка от края на XVIII век с почти петстотин декара гори и градини, постлана с чакъл алея и фонтан пред главния вход. Фоайето бе величествено, с изящни антикварни мебели и масивен полилей над широкото дъбово стълбище. Въпреки луксозното обзавеждане и вазите със свежи цветя, ароматът им не можеше да замаскира миризмата на урина и дезинфектант. Сам се усмихна на жената от рецепцията и се запъти по коридора към стаята на Грейс. Няколко врати бяха отворени и отвътре с надежда гледаха старчески лица. Щом ги отминеше, те отново се свеждаха унило.
Грейс седеше в голямо кресло и гледаше през прозореца. До нея на малка маса стоеше непипната чаша чай.
— Здравей, Грейс. Аз съм. — Сам затвори вратата след себе си и седна на един стол до свекърва си. — Как си, Грейс?
