— Кога?
Сам вдигна рамене.
— Около девет. Може дори да сготвя нещо. Ти обичаш спагети, нали?
Уелч кимна енергично.
Усмивката на Сам се стопи, тя се озъби:
— Похотлив глупак! Винаги можел да познае кога лъжа, а? По-скоро ще се излекуваш от халитозата2, отколкото да те допусна до леглото си.
Уелч се дръпна рязко, стреснат от избухването й. Сам поклати презрително глава.
Преди Уелч да успее да каже нещо, вратата се отвори. Беше лекарят на участъка с две шишенца за проби. Уелч стана и изхвърча от стаята.
— Постарай се да напълниш и двете — изсъска на излизане.
Сам се усмихна на лекаря и протегна ръка за шишенцата.
— Тук ли да го направя, или някой ще ме придружи до тоалетната?
Триша слезе несигурно на високите си токчета и измъкна чантата си изпод масичката на телефона в коридора. Беше вързала дългата си руса коса на опашка, вратовръзката на училищната й униформа висеше разхлабена около врата й.
Сам се показа от кухнята с чиния препечени филийки.
— Хей, а закуска?
— Не съм гладна, мамо. Ще си взема нещо в училище.
Сам й поднесе чинията и вдигна вежди.
— Мамо, не искам да си затлача артериите с холестерол.
— Това е маргарин „Флора“. Богат на полиненаситени мастни киселини. Каквото и да представляват те.
— Сигурна ли си?
— Кълна се в майка ти.
Триша вдигна една филийка и я подуши подозрително.
— Мирише на масло.
— Още едно от чудесата на съвременната наука. Така ли ще ходиш на училище?
Триша се намръщи.
— Какво ми има?
— Изглеждаш, сякаш току-що си паднала от леглото. И си се намацала с твърде много грим.
— Мамо, в наши дни всички момичета носят грим. Дори някои момчета.
Сам не можа да сдържи усмивката си. Триша бе наследила високите скули и блестящите очи от нея, изглеждаше голяма за петнайсетгодишна. На нейните години Сам бе изглеждала по същия начин. Дори като ученичка спокойно минаваше за двайсетгодишна и си осигуряваше достъп до всички барове и нощни заведения. Въпреки това на Сам никога не й беше хрумвало да отиде с розово червило и грим на училище.
— И обеците ли са разрешени?
— Стига да не се клатят. Това е по правилник. — Триша явно усети, че майка й не й вярва. — Вярно е, мамо.
Сам отметна един кичур от ухото й.
— Как върви училището?
— Училище като училище.
— Не те ли тормозят заради татко ти?
Триша се намръщи.
— Не повече от нормалното. — Тя погледна големия си електриковозелен часовник. — Трябва да вървя.
— Кога се прибираш?
— Защо?
— Защото аз ще излизам.
— Пак ли? Снощи се прибра чак в единайсет.
