— Може ли да видя тия договори? — запита Дейвид. Той знаеше всичко по договорите, но искаше само да забави тяхното вписване в протоколната книга. Тия договори бяха един дългогодишен скандал в Слискейл.
Договорът за месото, по силата на който Рамедж доставяше месото на местната болница, беше едно беззаконие и пред бога и пред хората. Плащаха се цени за първокачествено месо, а Рамедж доставяше само джолан, врат и ципи.
Дейвид пое договора за месото от нервните пръсти на Рътър. Разгледа го: количествата бяха големи, сборът се равняваше на 300 лири. Той съзнателно удължи разглеждането на синьо-сивия документ и забави работата на съвета със съзнанието, че всички погледи са устремени към него.
— Тоя договор с търг ли е сключен? — запита той най-после.
Рамедж не можа повече да се сдържи, наведе се през масата напред, със зачервено от злоба, от възмущение и от ярост лице.
— Аз доставям месото от петнадесет години насам. Има ли някой да се е оплакал?
Дейвид погледна през масата към Рамедж. Най-после бе дошъл първият му случай, първото изпитание. Той се чувстваше спокоен, господар на себе си и каза хладнокръвно:
— Аз смятам, че мнозина се оплакват.
— По дяволите какво смятате вие! — изрева Рамедж.
— Мистър Рамедж, мистър Рамедж — изблея Реверънд Лоу съчувствено.
В съвета и навън от съвета Лоу винаги държеше страната на Рамедж, негов любим енориаш: той бе положил основния камък на църквата на Бетел стрийт, пак той беше златният телец сред неговите мършави овчици. Свещеникът и сега се обърна към Дейвид с жаловити упреци.
— Вие сте още нов тука, мистър… хм… Фенуик. Малко се престаравате, може би. Вие забравяте, че тоя търг беше обявен.
Дейвид отговори:
— Да, обявен на два сантиметра, забутани в местното вестниче. Едно обявление, което никой не вижда.
— Защо пък да го виждат? — изрева Рамедж от другата страна на масата. — И какво, по дяволите, търсите вие тука да си пъхате носа, където не ви е работа? Аз от петнадесет години имам този търг. Никой досега лоша дума не е казал.
— С изключение на тези, които ядат вашето вмирисано месо.
Последва гробна тишина. Хари Огъл хвърли изплашен поглед към Дейвид. Секретарят Ритър беше побледнял от уплаха. Рамедж, задушаван от ярост, удари с грамадния си юмрук по масата.
— Това е клевета! — изкрещя той. — Има закон за такава клевета. Бейтс, Рътър, всички сте свидетели… той ме клевети!
Рътър се обади:
— Моля ви да си оттеглите думите, мистър Фенуик.
Желанието за борба все по-силно се разпалваше в душата на Дейвид. Без да снема очи от лицето на Рамедж, той бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади оттам един куп книжа и каза:
