Артур седеше сам в кабинета на баща си. Барас го нямаше вкъщи; очакваха го да се завърне едва за обяд.
Точно в средата на стаята се намираше работната маса на баща му, солидна писалищна маса от махагоново дърво, с украсени с резба ръбове, с тежки бронзови дръжки и ключалки. Ненавист изгаряше лицето на Артур, докато разглеждаше тая работна маса. Той я виждаше пред себе си — грамадна и солидна, напоена с кръвта на Барас, един омразен на Артур човек, символ на всичко онова, което разруши неговия живот.
С рязко движение Артур взе машата от огнището и се запъти към масата. С един съзнателен замах той строши ключалката на най-горното чекмедже и претърси съдържанието му. После направи същото с ключалката на второто чекмедже, третото, четвъртото, цялата маса.
Артур изтегли друго чекмедже. Той беше напълно убеден, че плановете на стария „Нептун“ трябва да бъдат някъде в тая маса. Той познаваше баща си — човек като него никога нищо не унищожаваше, нито документ, нито писмо. Щом последните думи, надраскани от Роберт Фенуик преди смъртта му, не са лъжа, тогава планът съществува; и тоя план трябва да се намира в тая маса!
Едно след друго всички чекмеджета се намериха на пода. В най-долното чекмедже Артур се натъкна на един свитък от тънка пергаментова хартия, много зацапана и непотребна на вид. Съвършено непотребна на вид. Силен вик се изтръгна от устата на Артур. Пребледнял, той разпъна плана, коленичи и го заразглежда на пода.
Планът показваше много ясно положението на старите галерии — те се простираха успоредно на Дайк в долния му край и се доближаваха на едно място на половин метър до Дайк. Артур се наведе да се взре по-отблизо със своите отслабнали от затвора очи. Той съгледа по плана и някакви стари бележки и пресмятания, направени с почерка на баща му — неговата последна проверка, върха на беззаконието.
Артур се овладя с голямо усилие, прибра плана, обърна се и слезе долу. В хола той застана да чака, с очи към пътната врата.
От време на време той поглеждаше към стенния часовник и се заслушваше с трескаво нетърпение в неумолимия ритъм на отлитащите секунди. Най-сетне Артур подскочи.
В един без двадесет и пет колата се завърна от гарата и на тротоара се чу звук от бързи стъпки; вратата се отвори и баща му влезе в хола. Последва мълчание. Очите на Артур се срещнаха с очите на баща му.
— Значи си се върнал — каза тогава Барас. — Неочаквано щастие.
