Дейвид веднага позна Артур, но не се издаде, нито направи опит да го отбегне. Те се срещнаха и минаха заедно през тесния изход към улицата.
— Сигурно си дошъл от фронта за огледа — каза Артур тихо. Той чувстваше, че трябва да заговори.
Дейвид кимна мълчаливо и закрачи по Фрийхолд стрийт със своята избеляла униформа. Артур тръгна редом с него. Слаб дъжд откъм морето ги пресрещна на ъгъла. Двамата заедно започнаха да се изкачват по Каупен стрийт.
Артур хвърли един бърз поглед крадешком към Дейвид, смутен от неговото мълчание и от строгата сериозност на лицето му. Но Дейвид веднага заговори, като си наложи да бъде спокоен и естествен:
— Нямаше ме два дни — каза той спокойно. — Жена ми живее в Тайнкасъл, при родителите си. И малкото ми момченце е там.
— Да — прошепна Артур. Той разбра сега защо Дейвид е дошъл с тоя влак, но не можа да намери какво повече да каже.
Отново се възцари мълчание, докато стигнат до Инкерман Терас. Там пред тяхната стара къща Дейвид изведнъж се спря и като потисна скритото озлобение в гласа си, каза:
— Ела за една минутка, ще дойдеш, нали? Имам нещо да ти покажа.
Овладян от някакво непознато вълнение, напрегнато и неудържимо, Артур последва Дейвид по разрушение паваж, и влязоха в №23. Влязоха в стаята откъм пътя. Завесите бяха спуснати, обаче в слабата светлина Артур можа да различи два ковчега, поставени върху дъски, насред стаята. С тежки стъпки той се отправи към първия ковчег и срещна мъртвите очи на Роберт Фенуик.
Трупът на Роберт бе престоял под земята четири години. Лицето му беше напълно изпито, само една кожа беше останала, прилепнала плътно върху косите. Артур закри очите си.
Дейвид заговори отново, все още с усилие, за да прикрие озлоблението в гласа си.
— Намерих това нещо — каза той — върху трупа на баща си. Никой друг не го е виждал.
Артур бавно свали ръка. Той впи очи в листа в ръцете на Дейвид, сетне с внезапно движение го взе от него, поднесе го към очите си. Листът беше писмото на Роберт. Артур го прочете и за един миг му се стори, че ще се строполи мъртъв на земята.
— Какво виждаш — каза Дейвид със странно пресилен глас, — това писмо най-после изяснява всичко.
Артур продължаваше да се взира в писмото. Лицето му бе станало мъртвешко сиво; той имаше вид, като че ли ще падне.
— Нямам намерение да го представям никъде — каза Дейвид с безпрекословен тон. — Смятам, че ти имаш право да знаеш това.
Артур откъсна погледа си от листа и погледна в далечината, през Дейвид. После, с прегракнал глас, Артур каза:
