* * *
Артур лежа две седмици болен в къщата на Тод, без да може да стане от леглото. Лекарят, доведен от Лаура, даде едно твърде тревожно заключение — болестта може да е злокачествена анемия. По-скоро Лаура, отколкото д-р Доби, изправи Артур на крака. В нейните грижи към него имаше нещо рядко, някаква пламенна всеотдайност. Може би това за нея да е представлявало едно изкупление: може да се е заловила за тоя случай както давещият се лови за сламка, в нейното пламенно желание да докаже, че и тя в своята душа носи нещо добро. По тая причина всяка стъпка на Артур към оздравяване и всяка негова думичка на признателност я караха да се чувства щастлива. Докато лекуваше неговите рани, тя лекуваше и своята собствена.
Щом силите на Артур се възвърнаха, той можа да се замисли за баща си, за Слискейл, за връщане у дома. „Ще трябва да се завърне — замисли се той, — неговото мъжество му го налага.“ Макар и да беше свенлив и да имаше навик да отлага, в действията му имаше и една сериозна напрегнатост; това му придаваше сила. Освен това, затворът го бе калил; той се чувстваше оскърбен, съзнаваше, че спрямо него е извършена неправда, и това го тласкаше към действие.
Една вечер към края на третата седмица, той и Лаура играеха безик, както често правеха след вечеря. Артур прибра по едно време своите карти и каза без предупреждение:
— Трябва скоро да се върна в Слискейл, Лаура.
Нищо друго не бе казано след това, но щом като бе обявил веднъж своето намерение, Артур изпадна в изкушението да отлага датата на своето завръщане. Но сутринта на 16 май, когато слезе на закуска, една хроника в „Куриер“ му обърна вниманието — само шест реда, загубени сред куп сензационни военни известия. Но за Артур тая мъничка хроника изглеждаше твърде важна. Той седна с очи, впити в тия шест редчета.
— Какво има? — запита Лаура щом забеляза неговото развълнувано лице.
Последва мълчание, после Артур каза:
— Пробили новия път до „Парадайс“. Преди три дни излезли на старите галерии. Намерили труповете на десет мъже; утре ще бъде направен огледът.
Цялата сила на катастрофата отново изпъкна пред очите му като вълна, оттеглила се, само за да се върне с още по-голяма сила. Неговият мозък се сви под натиска на новото чувство.
Младежът каза бавно, с очи втренчени във вестника:
— Даже довели някои от роднините им от Франция… да установят самоличността на жертвите. Трябва и аз да се върна. Ще отида днес… тая сутрин.
Местният влак в десет и петнадесет беше почти празен и Артур пътува сам в едно третокласно купе. В единадесет и половина той слезе на перона в Слискейл. И друг един пътник тъкмо в тоя момент слизаше от последния вагон на влака; когато и двамата се запътиха към изхода на гарата, да предадат билетите си, Артур видя, че тоя пътник е Дейвид Фенуик.
