Колинс пожълтя като восък. Той си помисли, че Артур нарочно се опита да повърне върху неговите обувки. В яда си той забрави премерения си садизъм и, без да му мисли много, стовари един силен юмрук в лицето на Артур.
Артур побеля като вар. И облещи измъчените си очи срещу Колинс.
— Нямате право да ме удряте! — каза той и задиша с мъка. — Ще се оплача.
— Ще се оплачеш ли? — Пазачът Колинс се ухили злобно и дръпна горната си устна нагоре. — Тогава оплачи се и за ето това. — Той замахна с всичка сила и повали Артур с един юмрук на земята.
Артур падна върху циментовия под на килията и остана неподвижен. Пазачът Колинс избърса обувките си в палтото на Артур, после с все още свита нагоре горна устна, излезе от килията. Ключът щракна.
На 16 април 1917 година Стенли Милингтън се завърна в Тайнкасъл. Четири мъчителни седмици бе прекарала Лаура в Собридж, в Уорункшайр, където Стенли бе на лекуване в специалната болница за нервни болести, придобити във войната.
Джо отиде на гарата да посрещне Стенли, преизпълнен от най-добри чувства и приятелска обич, както между двама добри другари.
Но когато влакът спря на гарата и виждайки Стенли, усмивката на Джо угасна.
— Здравей, Стенли — извика той с потиснат възторг.
Стенли се остави Джо да се ръкува с него.
— Зарови ме един снаряд — каза той.
Джо хвърли поглед към лицето на Лаура. Жената отбягна неговия поглед, хвана Стенли под ръка и го поведе към изхода. На път към изхода от гарата Стенли пак каза на Джо поверително:
— Зарови ме един снаряд.
Качиха се в колата. По целия път от централната гара до Хилтоп Джо се надяваше, че Стенли няма вече да го каже.
Обаче Стенли пак го каза. За трети път Стенли каза:
— Зарови ме един снаряд.
С поглед встрани, макар и да правеше усилие да не гледа встрани, Джо каза:
— Така е, Стенли, заровил те е един снаряд.
Стенли не каза нищо. Той седна на края на задната седалка, като истукан. През цялото време погледът му беше втренчен напред, в далечината. Лицето му беше безкръвно, всичката му пълнота се бе стопила. Държеше се с две ръце за двете врати на колата. Мистър Стенли, нашия мистър Стенли се държеше здраво за колата.
* * *
Когато свърши обяда си, за да покаже, че не е забравил наставленията, Стенли пак каза на Джо:
— След като се нахраня, трябва да лежа; тъй ни учиха в болницата, освен другото. Като стана, трябва пък да плета.
Джо зина от изумление… „Не е смешно — помисли си той, — ох, бога ми, не е смешно.“ Със силно смутен глас той каза:
