Но не спа дълго. Скоро след полунощ Артур се събуди от ново виене. Тоя път виенето продължи неспирно, до забрава, диво, съвършено животинско. Артур скочи от леглото си в тъмното. Сънят му бе възвърнал съзнанието за своето собствено аз. Той възвърна своето съзнание, ужасно, болезнено силно… не можеше вече да търпи нито виенето, нито тъмницата, нито самотата. На свой ред и Артур отвори уста и започна да крещи:
— Спрете го, спрете го, за бога, спрете го! — и той започна да блъска по вратата на килията със стиснати юмруци.
Той започна да вика ида крещи бясно; скоро чу и други да крещят и да блъскат. От тъмните катакомби на етажа се понесоха викове и удари по вратите. Обаче никой не обърна внимание и шумът постепенно затихна в нощта.
Щракането на ключа отвори нов ден. Артур скочи щом чу ключа, застана в средата на килията и се изправи пред пазача Колинс.
— Не можах да спя тая нощ от това виене. Не можах да спя.
— Какъв скандал! — закиска се пазачът.
— Какво е това виене? Какво е то?
— Недей приказва, казвам ти. Един наш гостенин е полудял, щом искаш да знаеш, тука е под наблюдение. Млъквай. Недей приказва! — И пазачът Колинс си излезе.
Артур притисна челото си с ръце и се опита с всички сили да се овладее. Чувстваше се смъртно болен. Не можеше да яде храната, донесена му от пазача в обичайната пръстена паница.
Внезапно ключът щракна. Пазачът Колинс влезе, погледна към Артур и сви устни. После каза:
— Защо не си изял закуската?
Артур го изгледа тъпо.
— Не мога.
— Знаеш ли какво ще стане? — Колинс го изгледа с изблещени очи. — Ще те хранят насилствено, ако ти сам не си ядеш храната. Ще ти пъхнат един маркуч в гърлото и ще ти наливат с него супата в стомаха. Правил съм го и пак ще го правя.
— Съжалявам — каза Артур с очи, наведени към пода. — Ако я изям, ще повърна.
— Вземай паницата! — заповяда Колинс.
Артур се наведе и взе паницата. Пазачът Колинс го наблюдаваше какво прави. Още от начало той бе намразил Артур, като го видя такъв охранен, учен човек, облечен в скъпи дрехи. Но имаше и още една причина да го мрази. Колинс му обясни другата причина бавно:
— Гледах те какво правиш, Гевезанчо. Аз не обичам гевезета. Още като дойде тук и ми влезе в окото. Аз имам един син в окопите, разбираш ли? Ясно ли ти е!? Разбра ли защо ще трябва да изядеш тая закуска. Изяж си закуската, Гевезанчо!
Артур започна да яде бавно. Той изгълта половината от водния буламач, сетне каза с измъчен глас: „Не мога“. Още не довършил, повдигна му се, и той повърна върху обувките на пазача.
