— Бързо! — подкани той Лаура. — Ще влезем тук. Ужасно е. — Хвана я за ръката, принуди я да слезе от колата със своята неочаквана постъпка; после потича заедно с нея по тясната пътечка, до ниската врата на църквата. Вратата беше отворена. — Тук вътре! — извика Джо. — Ако не влезете, ще се простудите до смърт. Ужасно е, ужасно!
Двамата влязоха вътре. Намериха се в една мъничка стая; тя им се стори топла след ледения вятър навън. Помещението беше полутъмно; усещаше се мирис на свещи и тамян.
Джо изведнъж забеляза, че Лаура трепери, застанала до една от пейките, със стиснати една в друга ръце.
— Боже мой — каза той в своя тъй хубав тон на самоупрекване. — Как не забелязах! Жакетът ви е съвършено мокър. Позволете да ви помогна да го свалите.
— Не. Добре съм. — Тя отбягна да го погледне в очите, но захапа силно устните си.
Той долови смътно, че в нейната душа се води някаква прикрита, тайнствена борба.
— Но вие трябва да го съблечете, мисис Милингтън — каза той с все същия тон на съжаление, на успокоителна доброта и попипа с ръка вътрешната страна на жакета.
— Не, не — смънка тя. — Добре съм, казвам ви, добре съм. Не искам да стоя тук. Не трябваше да идваме тук. Дъждът…
Гласът на Лаура прегракна. Тя бързо съблече сама жакета, започна да диша бързо; той виждаше неспокойното издигане и спускане на гърдите й под бялата копринена блуза, мокра на места и залепнала за кожата. Нейното самообладание бе изчезнало. Очите й блуждаеха изплашено. Тя отново потрепери. Тогава Джо изведнъж разбра. Задушителна горещина се разля по цялото му тяло и той пристъпи към нея.
— Лаура — каза той задъхан, — Лаура…
— Не, не. Искам да си отида, искам… — преди тя да довърши думите си, неговите ръце я обгърнаха. Двамата се прегърнаха с бесен порив, устните им затърсиха жадно устните на другия.
Делото на Артур бе насрочено пред съда в Слискейл един вторничен ден, в десет часа сутринта. Баща му беше председател на съда; Артур пристигна в съда, в училището на Олд Бетел стрийт, точно в десет часа без пет.
Родам, дежурният полицай, съобщи на Артур, че неговото дело е първо по ред и с един бърз знак го въведе в заседателната зала.
При влизането на Артур в залата започнаха възбудено да шепнат.
Той вдигна глава и видя, че галерията е претъпкана с публика. Артур позна измежду тях около двадесет работници от мината. Имаше също и голям брой жени, жени от терасите и от града. Пейката на репортерите беше пълна. Двама фото журналисти бяха застанали до един прозорец.
