Артур бързо сведе очи и почувства с болка в душата си каква сензация предизвиква неговото дело. Той чувстваше своето положение с болезнена яснота, долавяше и ненавистта на тълпата, страдаше ужасно. Чувстваше се като вулгарен престъпник.
Съдебните заседатели влязоха един след друг през страничната врата, придружени от секретаря Рътър и капитан Дъглас, висок човек със зачервено лице на лунички. Родам, застанал зад Артур, му каза „Станете!“, и Артур стана. После той вдигна глава и очите му като хипнотизирани се спряха върху неговия баща. Барас тъкмо в тоя момент заемаше своето място като председател на съдебните заседатели. Артур впи очи в баща си, седнал там в качеството си на съдия. Той нямаше сила да отдръпне очите си, чувстваше се като оплетен в някаква омагьосана мрежа, хипнотизиран от напрежението.
Барас се наклони през масата към капитан Дъглас. Двамата разговаряха продължително. После Дъглас кимна с глава утвърдително, изпъчи рамене и почука силно по масата с пръсти.
Дъглас обходи бавно залата с тъмносините си очи, след това и лицата на съдебните заседатели. Тогава заговори високо, всеки да може да го чуе.
— Това дело е особено болезнено — каза той, — тъй като засяга сина на нашия уважаван председател, човек с толкова големи заслуги към съда. Фактите са много ясни. Тоя млад мъж, Артур Барас, заема една несъществена служба в „Нептун“ и подлежи на военна повинност. Останалото ви е известно, няма нужда да го повтарям. Но преди да пристъпим към разглеждане на делото, аз трябва да подчертая моето лично уважение към мистър Барас баща, защото той със завидна смелост и родолюбие не се поколеба да изпълни своя дълг в разрез със своите бащински чувства. Аз с пълно основание мога да кажа, че ние всички го уважаваме и го почитаме за добрите му дела в живота.
Присъстващите в залата избухнаха в ръкопляскания. Никой не направи опит да ги ограничи, и когато те свършиха, капитан Дъглас продължи:
— Достатъчно е призованият само да заяви, че признава задължението си да служи във войската и веднага ще му бъдат признати всички права на военно обучение и напредване във военната служба.
Капитанът погледна през залата към Артур със суров, изпитателен поглед. Артур накваси с език сухите си устни. Той разбра, че от него очакват да даде отговор. Младежът събра сили и заяви:
— Отказвам да служа във войската.
— Това сериозно ли го говорите?
— Напълно сериозно говоря.
Последва едва забележима пауза, после Джеймс Рамедж издаде глава войнствено напред и запита:
