Но лошото бе там, че Лаура си оставаше тъй упорито недостъпна. Срещаха се често, но винаги в присъствието на Стенли. Джо искаше да бъде насаме с нея и бе готов на всичко, за да осъществи това си намерение, но все не се осмеляваше да направи първата стъпка.
Джо не се чувстваше уверен. Страхуваше се да не направи някоя непоправима грешка, да не изгуби бляскавото си положение и още по-бляскавото си бъдеще. Той просто не се решаваше да предприеме нищо.
Нощем той стоеше буден в стаята си, мислеше за нея, пожелаваше я, виждаше нейния образ, чудеше се какво ли прави тя в тоя момент… дали се къпе или си прави прическа, дали си обува дългите копринени чорапи…
Дойде месец юни, но това положение на нещата все още продължаваше. Тогава, на 16 юни, Стенли поднесе на Джо своята втора поразителна изненада. Часът беше дванадесет и четвърт. Милингтън, след като бе отсъствал целия предобед, дойде в кабинета на Джо, седна и каза тържествено:
— Джо, във Франция се развиват сега велики събития, а аз не участвам в тях.
Джо не го разбра.
— Аз мисля, ти трябва да знаеш — продължи Стенли, и гласът му стана писклив, почти истеричен, — аз реших да постъпя в армията.
Мълчанието подейства на Джо като електрически удар. Изненадата беше тъй силна, че Джо изгуби власт над нервите си. Той пребледня и смънка:
— Но вие не можете да отидете. Какво ще стане с фабриката?
— Ще поприказваме за това по-късно — каза Стенли, махна нервно с ръка и каза бързо: — Ти не можеш да ме разубедиш.
Джо пое дъх разтреперан и се опита да събере разпокъсаните си мисли. Той все още не можеше да повярва… толкова голямо му се виждаше това щастие.
— Вие изпълнявате тук дълга си към отечеството. Те по никакъв начин няма да ви пуснат да отидете.
— Те са длъжни да ме пуснат — изкрещя Стенли. — Фабриката върви сега от само себе си. Договорите са стереотипни. Сметките са в ръцете на Доби, а пък и ти… ти си запознат с всичко, Джо.
Джо сведе бързо очи.
— Да — прошепна той, — тъй е.
Стенли скочи и започна да се разхожда насам-натам из стаята.
— Аз не съм човек с интелектуални наклонности, така е, но ще ти кажа, че съм в повишено настроение, откогато реших да се отзова на позива на отечеството. Духът на свети Георги за Англия все още е жив, знаеш ли? Той не е мъртъв, по никакъв начин не е мъртъв! Ние се борим за правдата. Кой доблестен човек може да стои тук и да търпи тия нападения с аероплани и подводници, това избиване на невинни жени, бомбардиране на болници, избиване и на бебетата даже… о, бога ми, само като го чете човек във вестниците, и кръвта му закипява.
