— Не мога — каза той с безпрекословна решителност.
Нейното лице пламна в огън от срам. Тогава тя каза със съвършено различен глас.
— Аз вярвам, ще разбереш, че за мене е ужасно… да бъда фактически сгодена за един мъж, щом той отказва да извърши единственото почтено нещо, което се иска от него.
— Съжалявам, Хети — каза той глухо, — но ти не виждаш ли…
— Мълчи — прекъсна го тя гневно, — никога досега не съм бивала така оскърбявана в живота си, никога! Невъзможно е… невъзможно е… Не може да продължи тъй, разбира се. Не мога вече да имам нищо общо с тебе.
— Добре — каза той едва чуто.
Сега нейното желание да го нарани стана почти тъй силно, както допреди малко желанието й да отстъпва пред него. Тя захапа устните си с ярост.
— Аз мога само едно заключение да си направя… който и да е на моето място, само едно заключение може да си направи. Ти се страхуваш, това си е. — Тя се спря за миг, после запрати думите право в лицето му. — Ти си един страхливец, отвратителен страхливец!
Върнаха се вкъщи, без да продумат нито дума повече. Той отвори пред нея входните врати, но щом влязоха вкъщи той се оттегли право в своята стая, а девойката остави в хола. Тя се обърна и влезе в трапезарията.
Барас седеше там самичък.
— Е, Хети — викна той. — Нещо ново?
По целия път до дома Хети бе изтраяла, но тоя добродушен израз в лицето на Барас изведнъж сломи нейните сили. Девойката избухна в плач.
— Боже мой, боже мой — зарида тя. — Страшно съм разстроена.
Барас отиде при нея. Той погледна надолу към нея и в изблик на съжаление сложи ръката си около нейните тънки, съблазнителни рамене.
— Какво има, горката ми Хети, какво има? — запита я той бащински.
Сломена от скръб, тя не отговори нищо, само се притисна в него, сякаш търсейки закрила в буря. Той я взе в прегръдките си, започна да я утешава. Хети изпита странното чувство, че той я закриля, закриля я от Артур; стори й се, че неговата жизненост и сила преминават и върху нея. Тя затвори очи и се изостави на това ново чувство, че се намира под неговата закрила.
Само едно нещо още не достигаше на Джо Гаулън и затъмняваше блясъка на неговото щастие като директор на фабриката — Лаура Милингтън.
Винаги, когато си спомнеше за Лаура, а това ставаше често, неговото чело се набръчкваше в озадачение и недоволство.
Той не можеше, просто не можеше да разбере. Той беше убеден, че по някакъв загадъчен начин дължи на нея, на Лаура, сегашното си положение.
