Артур се изчерви леко и обърна очи встрани, но миг след това каза:
— Добре тогава. Да излезем на разходка.
Младежът стана, взе си шапката и палтото; излязоха на разходка. Тръгнаха по обичайния път, макар че от няколко месеца насам не бяха минавали по него — през Слюс Дийн. Закрачиха мълчаливо. Когато стигнаха до края на алеята, седнаха върху ствола на един дъб, изкоренен от едно разместване на земния пласт. Кулите на „Нептун“ се очертаваха черни срещу ясния фон на небето и морето. Артур се загледа в кулите, издигнати над шахтите на бащината му мина.
— Артур — извика Хети, — защо си се загледал тъй към мината?
— Не знам — каза той с огорчение. — Работата върви много добре. Каменните въглища се продават по петдесет шилинга тона.
— Не е тази причината — каза тя, тласкана от своето любопитство. — Искам да ми кажеш, Артур. Толкова особен си станал напоследък, съвсем не приличаш на себе си. Кажи ми, мили, мога ли да ти помогна с нещо.
Той се обърна към Хети; топлота прозираше през неговото огорчение. Той почувства силен порив да й каже, да сподели с нея страшната мъка, която го потискаше и смазваше самата му душа.
Той каза с тих глас:
— Не мога да забравя катастрофата в „Нептун“.
Тя остана поразена, но го прикри, само отговори, както би отговорила на едно разтревожено дете:
— В какво отношение, мой мили Артур?
— Аз вярвам, че катастрофата можеше да бъде предотвратена.
Тя се загледа в неговото тъжно лице, отчаяна, но със съзнанието, че трябва да разбули докрай тая мъчителна загадка.
— Действително, нещо те измъчва, мили Артур. Да можеше да ми го кажеш!
Той я изгледа и каза бавно:
— Аз смятам, че животът на всички тия хора, които загинаха в мината, бе подложен на най-опасен риск и то съвсем безотговорно, Хети. — Той веднага се спря. „Каква полза да й казва — помисли си той. — Тя никога няма да го разбере.“
Все пак, тя схващаше смътно, че болезнено терзание изгаря неговата душа. Улови ръката му и започна да я гали, после каза нежно:
— Даже и така да е, Артур, не виждаш ли, че е най-добре да го забравиш? Толкова много време мина вече. И то само стотина души. Какво представляват те в сравнение с хилядите и хиляди храбри момчета, избивани във войната?
— Няма никаква разлика — каза той и я помилва по челото.
— Войниците на фронта ги избиват също тъй, както и мъжете в мината — безцелно, ужасно. Катастрофата и войната са за мене едно и също нещо. Те за мене се сляха в едно ужасно масово клане.
