— Да. Да, Джо, не се вълнувай толкова много. Съжалявам, че ти го казах ненадейно, без да се подготвя предварително. Но сега е война, нали! Във време на война все неочаквани работи стават. Скоро ще се опознаеш с работата. Аз смятам, че няма да ме разочароваш.
Стихийна радост обзе Джо. На мястото на Клег… той, Джо!… директор на фабриката!
— Както виждаш, аз имам вяра в тебе, Джо — обясни Милингтън сърдечно. — И съм готов да докажа моята преценка за тебе, затова именно ти предлагам тоя пост.
В тоя момент телефонът в хола позвъни и преди още Джо да има време да отговори нещо, Лаура влезе в стаята.
— Тебе викат, Стенли — каза тя.
Стенли се извини и отиде на телефона.
Настъпи мълчание. Джо чувстваше присъствието на Лаура, чувстваше присъствието й тъй, застанала на вратата до него, с поглед устремен в него. Буйна радост туптеше в жилите му; той се чувстваше силен, опиянен, зашеметен от сладостното съзнание, че живее. Джо вдигна очи и срещна нейния поглед. Обаче тя отбягна погледа му и каза кратко:
— Ще пием кафе в хола, преди да си отидете!
На втория неделен ден през септември 1915 година автомобилът на Хети се спря пред къщата на Барас. Застанал на прозореца на трапезарията, с ръце пъхнати в джобовете на панталоните си, Артур Барас видя, когато Хети слезе от автомобила и се запъти, прелестна в своята униформа, към входната врата.
Артур знаеше, че Хети днес ще дойде у тях. Не беше възможно да не знае за нейното идване. Леля Кари беше споменала, майка му беше споменала, а в събота на обяд Барас наведе очи на масата и каза с необикновена важност:
— Хети ще дойде утре на чай. Взела е отпуск специално за тоя случай.
Артур не бе отвърнал нищо. Те да не го мислят за глупак? В тая дума специално се криеше нещо и зловещо, и смешно.
* * *
През последните осем месеца Хети често бе идвала на гости в дома на Барас. Хети беше една от първите доброволки в Организацията на милосърдните сестри и сега бе получила офицерски чин в щаба на организацията, в Тайнкасъл. Но на днешния ден Хети си бе взела отпуск.
Тя влезе в стаята и щом видя Артур, застанал пред прозореца, усмихна се весело и му протегна двете си ръце с радостен трепет.
— Ти си ме очаквал — каза тя. — Колко мило от твоя страна, Артур.
Хети беше извънредно весела, но именно тъй бе очаквал да я види. Той не се усмихна, а само отвърна сухо:
— Да, очаквах те.
— Говориш така, сякаш не се радваш на моето идване. Но аз зная, че нямаш желанието да бъдеше нелюбезен към мен. Казвай сега, какво да правим? Да излезем ли на разходка?
