Дейвид седна тихо на масата, срещу Артур. Различието между двамата беше особено трогателно: единият разкъсван от болезнено вълнение, другият — с твърдо самообладание, със сила и сдържаност, изписани по лицето му.
— Какво искате от мене? — запита Дейвид.
Артур откри изведнъж очите си и ги впи с отчаяна напрегнатост в Дейвид.
— Истината, това искам аз. Нямам покой, не мога да спя, не мога да бъда спокоен, докато не я узная. Искам да зная, виновен ли е моят баща за катастрофата. Вие трябва да ми помогнете.
Дейвид отбягна неговия поглед, поразен от странното чувство на съжаление, породено за кой ли път от присъствието на Артур.
— Какво мога да сторя аз? — запита той с тих глас. — Аз казах пред анкетната комисия всичко, каквото има да казвам. Не пожелаха да ме изслушат.
— Може да подновят анкетата.
— Каква полза ще има?
Едно възклицание се изтръгна от гърдите на Артур, един звук сподавен в огорчение, нещо средно между смях и ридание.
— Истината! — викна Артур буйно. — Най-обикновената почтеност и правда. Помислете си за загиналите, затрупани ненадейно, за страшната им смърт. Помислете си за страданията на техните жени и деца. Ох, боже мой! Нямам сили да си помисля за това. Ако моят баща е виновен, ужасно жестоко е като си помисли човек, че може да бъде потулено и забравено.
Дейвид стана и отиде до прозореца. Той искаше да даде възможност на Артур да се окопити. После каза:
— И аз отначало имах същите чувства като вас. И по-лоши, може би… омраза… страшна омраза. Но се опитах да се овладея. Не е лесно. Човешката природа е създадена да храни такива жестоки чувства. Когато някой хвърли върху вас бомба, първото ви желание е да я грабнете и да хвърлите назад върху него. Говорих по всичко това с Нъджент, когато беше тука. Много хубаво щеше да бъде да можехте да се срещнете с него, Артур; той е най-мъдрия човек, какъвто съм срещал в живота си. Но да хвърли човек бомбата назад, никаква полза няма. Много по-добре е да не обръщате внимание на човека, който я е хвърлил, а да съсредоточите усилията си в организацията, която е направила бомбата. Няма полза да се търси лично наказание в тая катастрофа в „Нептун“, когато вината е в цялата стопанска система зад катастрофата. Разбирате ли какво искам да кажа, Артур? Няма полза да се откърти само един клон, когато болестта е в самите корени на дървото.
— Значи ли това, че нищо няма да направите? — запита Артур отчаяно. Думите сякаш се затегнаха в гърлото му. — Нищо? Абсолютно нищо?
