— Ох, недей, Дейвид — завайка се тя. — Ти не можеш да отидеш.
— Но, Джени…
— Ти не можеш да ме оставиш сега. — Тя беше почти извън себе си, нейните думи бяха бързи, като вихрушка. — Ти си мой мъж, не можеш да ме оставиш. Не виждаш ли, че аз… че ние ще имаме бебе…
Настана пълно мълчание. Нейното съобщение го порази, той нито за миг не бе подозирал такова нещо. После тя започна да плаче и той я обгърна с две ръце.
Тя се сгуши и започна да ридае, притисна се в него. Кръвта се върна в нейното лице; тя сякаш почувства облекчение, щом му каза. Джени добави:
— Ти няма да ме оставиш сега, Дейвид, нали, или поне, докато нашето бебче не се роди?
Имаше нещо почти жаловито в нейното нетърпеливо бързане да подели бебето с него, но той не го забеляза.
— Разбира се, Джени, няма да те оставя.
— Обещай ми!
— Обещавам ти.
Той улови брадичката й нежно с пръсти и повдигна разплаканото й лице към себе си. Като я погледна в очите, Дейвид каза:
— Няма да мисля вече за постъпване в армията, докато ти не се оправиш, Джени. — Той се спря и я погледна право в очите. Тя отново почувства смътен страх. Сетне той добави: — Но и ти трябва да ми обещаеш, че ще престанеш с това пиене, с това проклето порто, Джени.
— О, да, Дейвид, обещавам ти — завайка се тя пак. — Аз наистина ти обещавам, кълна ти се, ще се поправя. Ти си най-добрия съпруг на света, Дейвид, пък аз съм една глупачка, лоша… Но, ох, Дейвид…
Той я притисна и започна да я утешава; неговата нежност се съживи и засили. След пълния мрак в своята душа той почувства един лъч на надежда. Пред очите му се мерна картината на един нов живот, как възкръсва от смъртта… едно синче… негово и на Джени… в своята слепота той се почувства щастлив.
Изведнъж звънецът иззвъня. Джени изтича да види кой е и се върна след минутка, задъхана и развълнувана.
— Мистър Артур Барас — съобщи тя. — Иска да се срещне с тебе.
Настъпи мълчание. Тази среща сякаш не му се виждаше тъй важна. Дейвид стана от стола и се запъти бавно към вратата.
Артур се разхождаше из приемната, очевидно в състояние на силна нервна възбуда и когато Дейвид влезе в стаята, той явно се сепна. Изгледа Дейвид за миг със своите големи, помътнели очи и бързо го пресрещна.
— Съжалявам много, че ви правя главоболие — каза той, — но бях просто принуден да дойда при вас. — С рязко движение той се отпусна в един стол и закри лицето си с ръце. — Аз зная какво чувствате вие, и ни най-малко не ви упреквам. Не бих ви упрекнал даже и ако бяхте отказали да ме приемете. Но аз бях принуден да дойда; в такова състояние съм, че трябваше непременно да се срещна с вас. Аз винаги съм ви обичал и съм се надявал на вас, Дейвид. Аз мисля, че само вие можете да ми помогнете.
