Той отиде в кухнята, седна там край огъня и започна да се събува; с една ръка развързваше връзките на обувките си, същевременно четеше писмото в другата.
Джени му донесе чехли. Нещо необикновено от нейна страна, обаче тя напоследък бе станала твърде необикновена, вечно разтревожена и безпокойна, почти свенлива, угаждаше му в най-малките дреболии, сякаш потисната от неговата мрачна мълчаливост.
Дейвид благодари на Джени с поглед. Той долавяше мириса на вино, на вино порто в нейния дъх, но не каза нищо; беше говорил тъй често по тоя въпрос и му бе вече омръзнало. Тя пиела — тъй казваше Джени, — много малко, само по една чашка, когато се чувствала отпаднала, отчаяна. Позорът — според както тя се изрази — от неговото уволнение от училище, естествено, я предразполагало към бутилката.
Дейвид отвори писмото и го прочете бавно, внимателно; после го сложи върху коляното си и се загледа в огъня. Лицето му беше сковано, безстрастно, сериозно. През тия шест месеца от злополуката в мината насам, той сякаш бе възмъжал с десет години.
Джени започна да се движи из кухнята и се правеше на твърде заета, но от време на време хвърляше бегъл поглед към него, като че ли любопитна да узнае какво пише в писмото.
— Нещо важно ли е? — запита най-после. Тя не можа повече да се стърпи, думите се изплъзнаха от устата й.
— От Нъджент е — отговори той.
— Аз мислех, че е за работа; омръзна ми вече да ходиш без работа.
Той се изправи и я погледна.
— В известно отношение пак е за работа, Джени. Отговор на едно мое писмо до Хари Нъджент от миналата седмица. Той постъпва в санитарните части, отива във Франция като носач на носилки, и аз реших, че ни ми остава нищо друго, освен и аз да постъпя.
Джени трепна… новината оказа върху нея необикновено силно въздействие. Лицето й изцяло позеленя, заприлича на призрак; цялото й тяло се сви. Тя го загледа изплашена. За миг на Дейвид му се стори, че жена му ще изгуби съзнание; напоследък тя имаше някакви странни припадъци. Той скочи и отиде при нея.
— Недей се тревожи, Джени — каза той. — Няма никаква причина да се плашиш.
— Но защо трябва да постъпваш? — издума тя със своя разтреперан глас. — Защо ще оставиш тоя Нъджент да те мъкне подир себе си? Ти не вярваш във войната, защо тогава искаш да отидеш?
— Мъчно е да ти обясня, Джени. Ти знаеш какво ти казах… след катастрофата… откогато ме уволниха от училище… аз преподавам всякакви предмети. Сега ще скъсам с всичко и ще вляза във федерацията. Но докато трае тая война, почти няма възможност да направя тук това, което съм си поставил за цел. Трябва да се махна оттук за известно време. Освен това и Хари Нъджент отива. Нищо друго не ми остава.
