Шепот и една голяма въздишка на облекчение се разнесоха из съдебната зала. Когато съдията стана прав, чу се тропане на крака, разместване на столове. Двойните врати в дъното на залата бяха отворени, съдебната зала започна бавно да се опразва.
* * *
Когато Барас и Артур се появиха на стъпалата пред сградата, тълпата се сгъсти около тях; започнаха да им изказват поздравления. Чу се даже и едно слабо ура. Все повече хора започнаха да се притискат към Барас и сина му, в желанието си да им стиснат ръка. Гологлав, с леко зачервено лице, изпъчен, Барас застана на най-високото стъпало; зад него застана Артур, все още смъртно блед. Бащата, изглежда, не бързаше да се махне от очите на тълпата. Той се огледа наоколо, с умолително изражение на лице, готов да поеме всяка протегната към него ръка.
Нещо трогателно се излъчваше от това негово държане към тълпата, застанала в очакване да го види на излизане от съда. Втори вик ура се чу, после и трети, още по-силен от първия. Дълбоко трогнат, Барас заслиза бавно по стъпалата, все още гологлав, придружен от Артур и своите хора. Тълпата стори път почтително на тая внушителна група. Барас поведе групата по паважа с вдигната глава: очите му любопитно се взираха и търсеха познати лица; той отговаряше на всички поздрави, продумваше важно по някоя и друга дума на тоя или оня. През цялото време той чувстваше прилива на всеобщите симпатии към него — един човек, който напуска съда без никакво петно върху своята чест, незасегнат от калта, хвърляна върху него: Вашите наистина героични усилия в полза на затрупаните в мината работници.
Пътят на групата до дома на Барас се превърна в нещо подобно на триумфално шествие.
* * *
Вътре в съдебната зала Дейвид остана неподвижен на своя стол. Той чуваше виковете ура, шума на тежките стъпки отвън; гледаше с тъпи очи влажните стени, блъскането на мухите по мръсните стъкла на прозорците. Той съзнателно се сдържа. Няма смисъл да избухвам, няма никакъв смисъл.
Едно докосване по рамото го накара да се обърне. Хари Нъджент, народен представител, участвал в анкетата като представител на Миньорската федерация във Великобритания, беше застанал до него в празната зала. Нъджент каза тихо:
— Е, свърши се.
— Да.
Нъджент седна до него и се загледа в безстрастното лице на Дейвид.
— Ти не очакваше нещо по-друго, нали?
— Да. — Дейвид сякаш се бе замислил дълбоко. — Да, очаквах правда. Аз знам, че той е виновен. Трябваше да бъде наказан. Вместо това, изказват му похвали, пускат го да си върви, изпращат го с ура.
