* * *
Времето минаваше. Най-сетне слаба въздишка премина по тялото на Хюги.
Времето минаваше. Роберт целуна Хюги по челото, опита се да кръстоса вкочанените му ръце на гърдите, както бе скръстил ръцете на Хари. Нямаше сили да го направи. Той само прочете „Отче наш“ тихо.
Времето минаваше, Роберт трепна, отвори очи и запали остатъка от свещта. Мина му пред ума, че ще бъде жалко да не я употреби. Щом на него остана свещта, не му се искаше да умре в тъмното.
Свещта хвърли жълтата си светлина върху безмълвните призрачни очертания на мъртвите трупове наоколо му. Роберт чувстваше, че и той скоро ще умре. Не се страхуваше, нищо не чувстваше, но в последния момент му се стори, че иска да пише на Дейвид… Той винаги беше обичал Дейвид.
Роберт затърси из джоба си бележника и молива, листчето, сетне се залови да мисли мъчително и написа:
Мили Дейвид, ще получиш тая бележка, когато ме намерят. Направихме всичко, каквото можехме, но полза никаква. Промъкнахме се във Флятс. Успях да телефонирам горе и Барас ни упъти към Скъпърхол, но това срутване ни спря. Много голямо срутване. Хюги току-що издъхна. Той умря без болки. Кажи на майка си да ни четат заупокойни молитви. Надявам се да напреднеш, Дейвид, да успееш в живота. Твоят татко.
Той се замисли за малко, без да съзнава, че мисли, сетне прибави на гърба:
П. П. Барас трябва да е имал плановете на стария рудник, неговите упътвания бяха верни.
Роберт сгъна книжката, сложи я под ризата си, на голо върху мършавите си ребра.
Сетне тялото му бавно се плъзна надолу и се отпусна. Той се изопна на гръб, с протегнати ръце, сякаш се моли. Мъртвите му очи останаха отворени. Роберт се вкочани сред своите мъртви другари.
Свещта запръска слабо и изгасна.
Заключителното заседание на анкетната комисия, натоварена по силата на параграф 83 от закона за каменовъглените мини да издири причините и обстоятелствата, довели до катастрофата в „Нептун“, беше на привършване.
Общинският дом на Лам стрийт беше претъпкан до задушаване, тълпа народ чакаше отвън; чувство на напрежение се промъкваше заедно със следобедното слънце през високите прозорци в задушната атмосфера на съда.
Пред масата седеше съдията Хенри Дръмънд и се готвеше да обяви съдебното търсене за приключено. Той се покашля да прочисти гърлото си и заговори:
— Не ми остава вече нищо друго, освен да обявя съдебното дирене за приключено. Бих желал, обаче, да изкажа своята признателност на всички, които взеха участие в разследването. Искам да изкажа и моите съболезнования на пострадалите семейства, особено на семействата на десетте мъже, чиито трупове още не са извадени от мината. В заключение, изказвам моите поздравления към мистър Ричард Барас за неговите героични усилия в помощ на затрупаните в мината работници и да отбележа веднага, че въз основа на събраните съдебни данни, той напуска тоя съд без никакво петно върху своята чест.
