Тогава Роберт си спомни за телефона в далечния край на Скъпър Флятс.
— Не можем да влезем в Глоб, момчета — каза той. — Там има и газ, и вода. Ще се върнем назад до Скъпър и ще телефонираме горе на земята.
При думата телефон лицата на всички светнаха.
— Бога ми, Роберт, браво! — каза Слогър с възхищение.
Самата мисъл за телефониране ги накара да забравят мъките на обратния път през галерията за въздух; те не мислеха вече за мъките, нито си спомниха, че са заприщени. Мислеха само за телефона.
Роберт отиде до телефона. Лицето му беше извънредно бледо. Сега… — помисли си той.
— Ало, ало! — Гласът му, глас на човек пред прага на смъртта се издигна от черния гроб, пробяга в отчаяна надежда по наводнените жици, до повърхността на земята, на около две мили оттам.
Отговорът дойде мигновено.
— Ало, ало!
Роберт насмалко не припадна. Гласът на Барас, от канцеларията, повтаряше едно след друго: Ало, ало, ало, ало…
Роберт отговори трескаво:
— Фенуик на телефона, Скъпър Флятс. Оттатък водата е пробила. Девет души има тук откъснати, освен мене. Какво да правим?
Отговорът дойде незабавно, много твърд и ясен.
— Тръгнете по галерията за въздух до Глоб Коол.
— Глоб Коол е пълен до горе с газ и вода…
Мълчание. Тридесет секунди убийствена тишина… Сториха им се тридесет години.
— Слушай, Фенуик! — Барас сега говореше бързо, но всяка дума удряше слуша му остро и твърдо. — Трябва да отидете до старата шахта Скъпърхол. Към тая страна не можете да се измъкнете, и двете шахти са пълни с вода!
Старата шахта Скъпърхол! Какво ми приказва той, за бога!…
— Вървете направо нагоре по нанагорнището! — Барас продължаваше да говори със същата непоколебима точност. — Пробийте през временната преграда на горния край, на източната страна, над постоянната преграда. Вървете по пътя само по главния път. Не се отбивайте по страничните пътища, нито по десния завой; вървете все на изток петнадесет минути, докато стигнете до старата шахта Скъпърхол.
„Бога ми — помисли си Роберт, — той познава всички тия стари галерии, познава ги, познава ги. — Пот изби по челото на Роберт. — О, боже господи, той ги е знаел през цялото време…“
— Чуваш ли ме? — запита Барас слабо, със слаб, далечен глас. — Спасителната команда ще ви посрещне там. Чуваш ли ме?
— Да — изкрещя Роберт. В тоя миг водата скъса някъде жицата и слушалката замря в ръката му. Роберт я пусна, тя увисна, удари се в стената и издрънка… „Христе Боже!“ — помисли си Роберт отново, почти без сили от голямото вълнение.
