Лицето му се проясни, той се обърна към Джени.
— Джо дойде за бастуна си… Нали?
— Да! — извика Джени почти истерично и се хвърли направо в ръцете му. — Да, разбира се. Ти за какво си помисли, че е дошъл?
Успокоена, Джени вдигна към него своите сини, игриви очи и го целуна. Тя беше мила към него през цялата вечер, страшно мила. На следната сутрин тя даже стана преди него, макар да беше събота, за да му поднесе сутрешния чай. Когато го изпращаше следобед — Дейвид отиваше с велосипеда си да работи тоя ден с Кармикаел — тя се вкопчи в него и не искаше да го пусне.
Все пак тя го пусна след една последна гореща прегръдка, както тя сама я нарече. После Джени се върна вкъщи, затананика си весело, доволна, че Дейвид я обича; доволна от себе си; доволна от хубавото си свободно време до вечерта.
Разбира се, тя няма да пусне Джо за вечеря тая вечер; тя няма даже и да помисли за такова нещо… нахалник такъв, как може и през ум да му минава такова нещо. Той й каза да дойде само да си поговорят за хубавите им минали години… Може ли някой да повярва в това? Тя не пожела да тревожи Дейвид за това нахалство на Джо… една възпитана дама не говори за такива неща на мъжа си.
Тоя следобед Джени си направи една приятна разходка из града. При магазина на Мърчисън тя се спря, размисли и реши, че ще бъде много добре да има вкъщи едно твърде полезно нещо. Тя, следователно, влезе в магазина и най-елегантно поръча да изпратят една бутилка вино порто тоя следобед вкъщи… Но непременно, мистър Мърчисън!
В седем часа Джо позвъни на вратата. Джени отиде да отвори.
— О, пак идваш — извика тя изумена. — След всичко, което ти казах!…
— О, недей така, Джени… Дженичка — каза Джо умолително. — Недей да бъдеш жестока.
— Как може да си помислиш такова нещо! — каза Джени. — Реших да не те пускам вкъщи.
Все пак тя го пусна. И не го пусна да си отиде, освен когато бе станало много, много късно. Лицето й беше зачервено, косите й разрошени, очите й мътни. Бутилката с вино порто беше изпразнена.
В понеделник, 8 декември, много рано сутринта, работниците влязоха в Скъпър Флятс — сто и пет души, от тях осемдесет и седем мъже и осемнадесет момчета.
Част от тях отидоха нагоре по главния тунел. В това число бяха Роберт Фенуик, Хюги, Слогър Лиминг, Хари Брейс, Суи Месър, Том Риди, Нед Софтли, по-младият брат на Том Риди — Пат, петнадесетгодишно момче; то влизаше сега за пръв път във вътрешността на мината.
Роберт беше в добро настроение. Чувстваше се добре, изпълнен от надежда. През последните няколко месеца той се бе убедил с чувство на облекчение, че неговите страхове от наводнение са били неоснователни.
