Джо дойде към седем часа. Беше облечен в светлокафявия си костюм, със златната верижка на часовника си; държанието му се отличаваше със сърдечна простота. Не беше нахален, нито вдигаше шум, нито се хвалеше… нищо, от което Дейвид би могъл да се плаши. Джо каза, че бил принуден да се завърне у дома, макар че никога не бе помислил за своя дом; Джо беше доста отчаян. Всъщност, той все още беше без работа.
Той обмисляше да се върне при Милингтън. Нали Стенли Милингтън сам му бе обещал работа, ако се върне? Да, той ще отиде при Милингтън, но засега още не.
Към Джени Джо се държеше много смирено, като виновен. Той хвалеше нейните порцеланови прибори, кърпите за хранене, роклята й, храната. Макар да бе запознат с по-богати ястия, отколкото студено месо и грах, изяде неочаквано много. Той остана силно изненадан, да, силно изненадан от големия напредък в социалното положение на Джени.
— Бога ми — повтаряше той едно след друго, — да си кажа право, нахраних се много по-добре, отколкото в Скотсууд Род. — Обноските му бяха твърде изтънчени. Той бе престанал да гони из чинията отделни грахови зърна и помогна на „дамите“. Беше по-красив от по-рано, тонът на гласа му издаваше благоговение към Джени.
Джени се чувстваше щастлива. Споменът за по-ранната постъпка на нейния „другар“ постепенно се заличи в нейната душа; тя се развесели, започна да се държи към него снизходително, стана приказлива като светска дама.
— Много се радвам, че пак се видяхме — каза Дейвид, когато Джо най-сетне стана да си върви.
— Колко много се зарадвах и аз като те видях, приятелю — каза Джо. — Вярвай ми, никога не съм се радвал толкова много в живота си. Ще остана тук една-две седмици; вярвам, пак ще се видим. Ела да се поразходим малко. Ела, ела, рано е още. О, дойде ми на ум. — Джо се спря и започна да си играе с верижката на часовника си — едно пристойно развлечение, според него. — Щях да забравя, Дейвид, днес дадох на стария всичките си пари, дадох му една пачка, цяла пачка. Всичко каквото имах. Натисна ме голяма щедрост, като го видях отново. Можеш ли да ми дадеш на заем едно-две парчета, докато ми изпратят от банката? Само две-три лири?
— Две-три лири… Джо? — Дейвид загледа Джо слисано.
— О, недей тогава. — Усмивката на Джо изчезна. По лицето му се изписа чувство на обида, на оскърбено приятелство и достойнство. — Остави, щом не искаш… за мене не е много важно… ще намеря лесно от някого другиго…
— О, Джо… — Оскърбеният вид на Джо преряза Дейвид като с нож. Той се почувства дребнав, отвратителен.
