— Твоята заинтересованост към „Нептун“ много ме радва. Радвам се, че имаш някои идеи относно нейното ръководство. До няколко години, не се съмнявам, ще управляваш мината… и мене! — Да можеше да се изсмее истински, Барас сигурно би се изсмял сега. — Дотогава ти препоръчвам да се занимаваш само с по-прости неща и да оставим сложните работи на мира. Върви да намериш оня Фенуик и да натикаш малко тригонометрия в глупавата си глава.
Когато Артур си излезе виновен и посрамен, Барас се залови отново със своето писмо, в което потвърждаваше сключването на договора. Докъде беше стигнал? Какво е това изречение? О, да, спомни си. Със своя ясен, стегнат почерк той продължи: Колкото се отнася до мене…
Месеците минаваха бързо, лятото се превърна в зима, и споменът на Дейвид за неговата среща с Барас стана по-малко болезнена. Все пак, когато си спомнеше за нея, той често пъти трепваше. Бе постъпили като глупак, като дързък глупак. Работата в Скъпър Флятс още продължава, договорът ще бъде изпълнен към Нова година. Неговите посещения в дома на Барас бяха престанали. Артур бе взел дипломата си с отличие.
Сега Дейвид се бе отдал с ярост на своята собствена работа. Неговият окончателен изпит за дипломирането му се падаше на 14 декември, и той бе решил да се яви, да го вземе, ако ще да му струва главата. Вечното отлагане му бе омръзнало, той си затвори ушите за ласкателствата на Джени, изкара докрай лекциите си по кореспондентския курс и прекарваше всяка втора неделя при Кармикаел в Уолингтън. Той чувстваше, че всичко ще мине добре; въпросът беше сега само да бъде сигурен в успеха си.
Джени се превърна в нещастна, занемарена съпруга — Джени винаги ставаше дребнава, когато искаше ласки; тя вехнеше просто от скука. Оплакваше се, че никой не й идвал на гости, нямала никакви познати; търсеше да си намери приятелки.
Една вечер обаче, на 1 декември, когато Дейвид се върна от училище, Джени го посрещна със старото си веселие.
— Познай кой е в Слискейл? — запита тя ухилена до ушите. — Дейвид, никога не можеш позна, никога… Джо!
— Джо ли!? — повтори Дейвид. — Джо Гаулън?
— Да, да! — Джени кимна весело. — И да ти кажа, не изглежда да е добре. Когато го срещнах на Чърч стрийт, щях да падна на място от изненада. Разбира се, аз нямаше да му се обадя, за нищо на света… не бях много доволна от Джо Гаулън последния път, когато го видях, обаче той дойде при мен и ме заговори тъй любезно, както никога. Много по-вежлив е станал.
