— Аз ви моля само да изслушате безпристрастно каквото тия хора имат да ви кажат.
Барас се изсмя късо.
— Наистина ли — каза той хапливо, — вие очаквате аз да седя тук и да се оставя моите работници да ме учат как да си върша работата?
— Нищо ли няма да направите?
— Не, разбира се!
Дейвид стисна зъби и потисна бурята от негодувание в душата си, само каза с тих глас:
— Много добре, мистър Барас. Щом като вие погрешно тълкувате моите думи, аз не мога нищо друго да кажа. Без съмнение, нямало е смисъл да казвам въобще каквото и да е. — Той застана за миг, сякаш се надяваше Барас да каже нещо, после се обърна и напусна стаята.
Артур не го последва незабавно. Мълчанието продължи доста време. После свенливо, с очи впити в пода, Артур каза:
— Аз смятам, че по принцип е прав, татко. Дейвид Фенуик е добро момче.
Барас не отговори.
Артур се изчерви, но продължи с отчаян глас:
— Не смяташ ли, че той има основание? Неговите думи се запечатаха в ума ми. Днес фактически в „Парадайс“ стана нещо особено. Водата надви на помпата в Скъпър днес следобед.
— Е?
— Значи много вода се е насъбрала в Суели.
— Тъй ли? — Барас взе своята писалка и започна да разглежда нейния писец.
Артур се спря. Сведението сякаш нямаше никакво значение за неговия баща. Барас продължаваше да седи важно в своя стол, студен и полуразсеян. Артур продължи нерешително.
— Струва ми се, доста много вода е нахлула в Скъпър Флятс. Действително, изглежда един блок от каменни въглища, подкопан отдолу, е бил издигнат нагоре в Дайк, като че ли има огромен натиск зад него. Аз мислех, че това може да те заинтересува, татко.
— Да ме интересува? — повтори Барас, сякаш си припомня нещо. — О, да! — После продължи язвително: — Разбира се, много съм ти признателен, Артур. Не се съмнявам, че си изпреварил Армстронг с цели шестнадесет часа, много е радостно това.
Артур погледна отчаяно и обидено; очите му се задвижиха по краските на килима.
— Ако имахме плановете на галериите от стария „Нептун“, татко, тогава щяхме да знаем положително. На мен ми се струва най-страшно това, че не са държали планове тогава, татко. Просто да полудее човек.
Неподвижното изражение на съдник все още не беше изчезнало от лицето на Барас. Той не можеше да се надсмива, само в гласа му се четеше хладен упрек:
— Малко си закъснял със своето обвинение, Артур. Да беше се родил преди осемдесет години, щеше да направиш, не се съмнявам, революция в индустрията.
Последва ново мълчание. Барас се загледа в недовършеното писмо на масата пред него. После забеляза, че Артур все още стои на вратата. Той изгледа момчето изпитателно, както изпитателно бе разглеждал писмото преди това и суровостта постепенно се стопи по лицето му; то придоби весел вид, почти като никога. Бащата каза:
