Той застана за миг замислен, преди да се изкачи по стълбите. Сетне почука и влезе в кабинета.
Когато Дейвид влезе, Артур му се усмихна дружелюбно, както обикновено, обаче приветствието на Барас бе по-малко сърдечно. Той заобиколи край своето кожено кресло и се загледа в лицето на Дейвид със студено любопитство.
— Е? — каза той рязко. — Какво има?
Дейвид изгледа единия, изгледа и другия, сви устни.
— Исках да говоря нещо с вас — каза той на бащата.
— Какво имате да ми казвате? — каза той. Като забеляза погледа на Дейвид към Артур, той добави нетърпеливо: — Казвайте. Ако е нещо за Артур, по-добре да си го чуе.
Дейвид пое въздух решително. Под почти враждебния поглед на Барас и под влиянието на неговата силна личност, неговите думи, приготвени така грижливо, му се сториха сега дръзки и абсурдни. Но той бе решил да говори на Барас; нищо не можеше да го отклони от неговото решение.
— Искам да ви кажа нещо за новите работи в „Парадайс“ — издума той набързо, преди още Барас да може да го прекъсне. — Знам, че нямам право да говоря по тоя въпрос. Аз сега вече не работя в „Нептун“, обаче баща ми и двамата ми братя са там. Вие познавате баща ми, мистър Барас, той работи от тридесет години в мината, не е човек да дига аларма. Но откак сте сключили новия договор и започнахме да пробивате преградата, той е разтревожен до смърт, че водата може да пробие.
В стаята настъпи мълчание. Барас продължи да измерва Дейвид със своя студен, изпитателен поглед.
— Щом баща ти не харесва „Парадайс“, може да напусне. Той имаше същите тия глупави мисли и преди седем години. Той е вечен подстрекател.
Дейвид почувства как кръвта му кипва, но направи усилие да говори спокойно.
— Не е само баща ми. Доста много от хората са на същото мнение. Те казват, че се приближавате много близо до галериите на стария „Нептун“, пък те трябва да са пълни догоре с вода.
— Тогава те знаят много добре какво трябва да правят — каза Барас хладно. — Могат да напуснат.
— Там е работата, че не могат. Принудени са да мислят за своя хляб. Почти всеки от тях си има жена и деца, трябва да ги издържат.
Лицето на Барас се намръщи едва забележимо.
— Нека да отидат тогава при оня Хедън. Тъкмо за това е той, нали? За това му плащат, да разследва оплакванията на работниците. Тая работа не се отнася до мене.
Тягостно напрежение увисна във въздуха и Артур започна да гледа с все по-голямо безпокойство ту баща си, ту Дейвид. Артур мразеше караниците; всяка сцена, дори и най-малката, го изпълваше с остро отчаяние. Дейвид не вдигаше очите си от Барас. Той бе пребледнял, обаче изражението на лицето му си оставаше решително и сдържано.
