— Няма да отида — изпищя Джо. — Господ да ме убие, ако отида.
— Давам ти една минута време да размислиш — каза мрачно Джоби. — Ако не отидеш, ще викам полицията.
Джо отиде в банката. Четиримата отидоха мълчаливо до банката, след това мълчаливо се върнаха в бюрото.
— Дай парите! — каза Джоби.
— За бога — захленчи Джо, — част от тия пари са мои.
— Дай ги! — каза Джоби.
Джим застана до него, готов.
„Ох, тоя пак ще скочи отгоре ми“, помисли си Джо. Той даде парите, всичките пари, в банкноти от по двадесет, от по пет и от по една лира, всичките си пари, миличките си парички, миличките му двеста лири, всичко на тоя свят…
— За бога, мистър Джоби — замоли се той отчаяно.
На път към вратата Дик Джоби се спря. Презрение се изписа по лицето му. Той извади една-едничка банкнота, една лира от парите в джоба си и я запрати на Джо.
— На ти — каза той. — Да си купиш шапка. — И заедно с Трейси и Джим, Джоби излезе от стаята.
Дърветата на булеварда стояха неподвижни под непрестанния дъжд. Опушените им клони бяха целите във вода; смътни, тъжни, увиснали, като жени наредени от двете страни на булеварда във вечерния здрач, да оплакват мъртвеца. Дейвид, обаче, крачеше бързо по мократа улица и не обръщаше внимание на плачещите дървета.
Дейвид отиваше в къщата на Барас. Два пъти в седмицата той отиваше там, да дава частни уроци на Артур, да го подготви за един от неговите изпити по минно инженерство.
Тази вечер, обаче, в неговия ум се въртеше нещо повече от елементарна тригонометрия.
Дейвид вървеше с наведена глава. Изражението на лицето му беше съсредоточено и неподвижно, потиснат от вълнение, той влезе в двора на Барас, позвъни и зачака. Вратата се отвори почти мигновено, обаче не от слугинята Ана, а от Хилда Барас. Щом го видя, девойката се изчерви неочаквано.
— Рано идвате! — извика тя и изведнъж се окопити. — Много рано. — Артур е при татко в неговия кабинет.
— Дойдох рано, защото искам да говоря с баща ви.
— С татко? — Въпреки своя навик да се присмива, тя се загледа внимателно в лицето му. — Много сте сериозен.
Той почувства сарказма в нейния глас, но не отговори. Тъй или инак, той гледаше със симпатия на Хилда; нейната безогледна грубост е поне откровена. Последва мълчание. Макар и да бе очевидно любопитна да узнае какво намерение има мъжът, тя не настоя повече, а само забеляза равнодушно:
— В кабинета на татко са, както ви казах.
— Може ли да отида горе?
Тя сви рамене, без да отговори.
