Джени замълча след тия негови думи, не можеше да си обясни какво иска да й каже. Невинна? Да не би… може ли той да я подиграва? Не, разбира се, че не! Той до такава степен е лапнал въдицата, че не би могъл да се подиграва. Тя се обади най-после:
— Моля ти се, не се подигравай с мен. Аз от ден-два не се чувствам добре.
— О, Джени. — Той мигновено се разтревожи. — Какво ти е!
— Имах неприятности с Джо… той си отиде.
— Джо отиде ли си?
Джени потвърди с глава.
— Но защо? За бога, защо си отиде?
— Ревнуваше… Не искаше да стои, защото… о, щом искаш да знаеш — защото те обичам повече от него.
— Но, Джени — възпротиви се той смутено. — Джо каза… да не искаш да кажеш… действително ли искаш да кажеш, че Джо е бил влюбен в теб?
— Да не приказваме повече за това — отговори тя с леко трепване. — Те цялото време са ме тормозили. Постоянно ме упрекваха, че не мога да търпя Джо… — Тя внезапно вдигна глава и го погледна право в очите. — Не мога да си наложа да го търпя… какво да правя, като не мога, Дейвид?
Той се наведе към нея, тя не се отдръпна.
— Джени — прошепна той и едва можа да заглуши туптенето на сърцето си. — Какво искаш да кажеш? Наистина ли ме обичаш?
— Да, Дейвид.
— Джени — прошепна той. — Аз чувствах още от самото начало, че тъй ще стане. Обичаш ли ме, Джени?
Тя кимна нервно, едва забележимо.
Дейвид я взе в прегръдките си. Нищо в неговия досегашен живот не можеше да се сравни с омаята на тази целувка. Той я целуна леко, почти с благоговение. От неговата прегръдка лъхаше трагична младежка неопитност; нежната несръчност го издаваше. Нещо чудно, необикновено в неговата целувка изтръгна една сълза и я накара да потече по нейната страна, сетне втора, трета…
— Джени… ти плачеш. Не ме ли обичаш? О, мила моя, кажи ми какво има, защо плачеш?
— Обичам те, Дейвид, обичам те — прошепна тя. — Нямам никого на света, освен теб. Искам да ме обичаш и занапред. Искам да ме отървеш от тук. Мразя тая къща. До гуша ми е дошло вече да работя в магазина. Искам да бъда с теб още сега. Искам да се оженим, да бъдем щастливи и… о, всичко, Дейвид…
Нейният развълнуван глас го трогна извънмерно.
— Ще те измъкна от тук, Джени. При първа възможност. Щом си взема дипломата и се назнача на служба.
Девойката се разплака:
— О, Дейвид, това значи още една цяла година! Нямам сили да чакам дотогава. Не може ли да си намериш служба сега? — Тя продължи да плаче горчиво.
Нейният плач го отчая страшно много. Той виждаше, че тя е сломена, разстроена; всяко нейно ридание го пронизваше с нож.
