Той продължи да разправя, разказа им всичко за себе си. Всички свои приключения и открития… Дружеството Фабиян… концерти… Бетовен… преподавал на децата от основното училище… идната година трябва да вземе дипломата си. Тогава… още по-нататък…
Дейвид внезапно се спря. Неговата тъй рядка усмивка се появи върху лицето му.
— О, боже господи! Толкова ли дълго съм приказвал? Вие искахте да ви разкажа своята тъжна, тъжна история… Това е единственото ми извинение, че тъй на дълго се разбъбрих!
Но на Джени неговия разказ бе направил страшно силно впечатление.
— О — обади се тя развълнувано, но свенливо. — Аз представа нямах, че можех да се срещна с толкова важен човек.
— Какво каза преди малко, Дейви — запита Джо, — за по-нататък, след учителстването?
Дейвид поклати глава умолително.
— Не е интересно, Джо, никак не е интересно.
— Но ние се интересуваме… Нали, Джени? — В гласа на Джо прозвуча истински възторг. — Продължавай, Дейви, разкажи ни докрай.
Дейвид хвърли поглед върху единия, после върху другия. Насърчен от сериозното внимание на Джо и от светналите очи на Джени, той се впусна да разправя наново.
— Ето какво. Като взема дипломата си, може да се наложи да стана учител за известно време. То ще бъде колкото да изкарвам прехраната си. Но аз всъщност искам да направя нещо за моите хора, за работниците в мините. Ти знаеш какви са условията за работа там… и какво плащат. Искам да им помогна, тия условия да се променят, да станат по-добри.
Джо си помисли, че приятелят му е побъркан, просто за оплакване. Но той каза много ласкаво:
— Карай, Дейви, тъкмо тъй трябва. Ти ще се издигнеш много, Дейви. Ти стоиш много по-горе от мене. Ти ще бъдеш в парламента, докато аз ще продължавам тук все още да изливам желязо.
— Недей приказва като магаре — каза Дейвид накъсо.
* * *
Тримата приятели станаха от масата, Джени се оттегли да се поспретне, Джо плати сметката с едно победоносно размахване на банкноти от по пет лири.
Навън, докато чакаха за Джени, Джо изведнъж престана да дъвчи клечката си зъби.
— Хубаво момиче е, Дейви.
— Действително, много е хубава. Възхищавам се на вкуса ти.
— На вкуса ми ли? — Джо се изсмя от сърце. — Няма абсолютно нищо между мене и Джени.
Дейвид се върна у дома в повишено настроение; сякаш по земята не стъпваше. Той взе „История на френската революция“ на Мине и запали лулата си.
Дейвид, изглежда, мислеше твърде много за Джо. Обаче по страниците на книгата на Мине не се мяркаше образът на Джо, а усмихнатото личице на Джени.
