— Ох, Джо — Джени едва не се разплака, — защо аз не…
— Да, защо не ме послуша? — повтори той. — Трябваше да ме слушкаш. Аз спечелих цяла пачка банкноти. Аз през цялото време имах едно предчувствие за Пинк Бъд.
* * *
Върнаха се в Тайнкасъл малко след шест часа, минаха бавно по Нюгейт стрийт, навлязоха в Хаймаркет. Досегашното лошо настроение на Джо бе изчезнало, пометено от някакво шумно великодушие. Към Джени той започна да се отнася със снизходителна любезност, даже я остави да го хване под ръка.
Изведнъж, когато завиха по ъгъла на Нортъмбърланд стрийт, Джо изведнъж се закова на място и промълви:
— Чакай, не може да бъде! — Сетне той постави ръце пред устата си във вид на тръба и извика: — Дейвид! Ей, Дейвид Фенуик!
Дейвид се спря и се обърна; по лицето му бавно се разля усмивка, когато позна своя приятел.
— О, Джо… Ти ли си!
— Аз съм, аз — изрева Джо и се хвърли върху Дейвид с изблик на мъжка радост.
Всички се разсмяха. Джо махна с ръка с царствено достойнство и запозна Дейвид с девойката, както му е редът.
— Мис Сънли, Дейви. Моя приятелка. Господинът е Дейви, Джени, мой неразделен другар от преди години.
Дейвид погледна към Джени. Погледна я право в нейните ясни, големи очи. Сетне, в отговор на нейната усмивка и той се усмихна. Възхищение се изписа по неговото лице. Ръкуваха се много вежливо.
— Джени и аз отивахме да пийнем нещо — забеляза Джо и пое в свои ръце положението. — Но сега всички ще отидем заедно да пийнем. Искаш ли да пийнеш нещо, Дейви?
— И още как! — съгласи се Дейвид с възторг.
Без да отговори, Джо пъхна големия си пръст в извивката на жилетката и поведе компанията по Нортъмбърланд стрийт към Пърси Грил. Дейвид и Джени тръгнаха след него.
— Какво ще пиете? — запита Джо. — За мене уиски. За тебе, Джени? Чаша порто, е? За тебе, Дейви? Внимавай, момче, да не кажеш какао.
Дейвид се усмихна и заяви, че по това време предпочита бира.
Когато донесоха чашите, Джо поръча богат обяд; котлети, луканки, и пържени картофи. След това той се облегна назад и се загледа изпитателно в Дейвид. Сетне, в изблик на любопитство, той запита:
— Какво правиш тука, Дейви? Много си се изменил, виждам.
— Нямам много нещо за разправяне, Джо.
— Разправяй — каза Джо насърчително.
— О… — започна Дейвид.
Последните три години не били лесни за него, оставили своя отпечатък върху него и стопили завинаги младежката свежест на лицето му. Дошъл в колежа Бадли със стипендията си, шестдесет лири на година. Парите били съвършено недостатъчни, Дейвид често пъти се оплаквал. Веднъж носил един багаж от централната гара, за да изкара шест пенса да се нахрани.
