* * *
Всъщност „Социалния клуб“ не беше лошо нещо — една интимна, непринудена забава, по-скоро като някакво годишно събрание на едно голямо, щастливо семейство от средната класа.
Джени хвърли поглед към всички присъстващи. Тя изведнъж забеляза оскъдния бюфет, залепените по стените програми, евтините и безвкусни тоалети — светлочервени, сини и зелени — смешния костюм на стария Майк Маккена, почетният церемониалмайстор на забавата; видя също, че мнозина считат ръкавиците и пантофите като нещо не непременно необходимо. Джени видя всичко това с един-едничък продължителен поглед. Сетне тя навири хубавото си носле.
— Просто се задушавам — изсъска тя на Джо, — като ги гледам.
— Но… няма ли да танцуваме? — зина той.
Тя отметна глава назад равнодушно.
— О, мисля, че може да използваме салона. Билетите са платени, нали?
И тъй те танцуваха, но тя се държеше надалеч от него; доста надалеч се държа тя от всичкото това ръкуване, тропане и радостни крясъци наоколо.
И все пак, Джени беше малко избързала със своето заключение. Едва бе изрекла своята сърдита преценка, вратите се отвориха и влезе мистър Стенли. Нашият мистър Стенли. Велик момент. Мистър Стенли влезе в салона с любезна усмивка на лице, спретнат и докаран в своя твърде модерен вечерен тоалет, заедно със своята годеница.
— Тази е Лаура Тод с него — прошепна Джени със затаен дъх. — Сгодиха се миналия август, имаше ги в „Куриер“.
Джо се загледа в лицето на Джени, пламнало от любопитство. Нейният жаден интерес към висшето общество на Тайнкасъл го смути доста много. Но сега Джени се разнежи извънредно много към него.
— Защо не танцуваме, Джо? — прошепна тя и стана да се повърти сластно в неговите прегръдки покрай Милингтън и Тод.
С напредването на забавата веселата усмивка на Джени, цъфнала върху нейното лице при влизането на нашия мистър Стенли и Лаура Тод, започна да придобива определена насока. Джени говореше от желание да бъде забелязана от мис Тод и просто умираше от нетърпение нашият мистър Стенли да я покани да танцува. Обаче нищо, нищичко не се случваше, твърде лоша работа. Вместо това, Джек Линч, един железар от леярницата започна да се заглежда в Джени, следваше я на всяка стъпка и търсеше случай да я покани за един танц.
При последния танц преди вечеря Джек оправи вратовръзката си и се приближи свенливо до Джени.
— Елате, госпожице — каза той с широка усмивка. — Вие и аз ще им покажем как се танцува.
Джени отметна глава назад и впи поглед в отсрещния край на салона. Джо, седнал до нея, каза:
