Тая вечер, петък, 23 март беше същинска нощ за веселие и щастие. Въпреки това, Джо се прибра от работа потънал в твърде мрачни размишления, макар и да бе вече станал един от първите любимци на клуба и затова, разбира се, щеше да отиде на танцовата забава.
Всички в леярницата, като почнеш от Портърфилд, надзирателя, та чак до самия мистър Стенли Милингтън — всички хора с що-годе значение — изглежда обичаха Джо, с изключение на Джени.
Джени! Джо си мислеше за нея, като крачеше по моста Хай Левъл Бридж. Тя щеше да отиде с него на забавата; разбира се, че ще отиде. До къде бе напреднал Джо с Джени през тези осем месеца? Беше я извеждал доста често — Джени обичаше да излиза — харчеше пари подир нея. Но какво бе постигнал в замяна на това? Няколко целувки, няколко бегли целувчици, давани му неохотно, няколко още по-бегли прегръдки, винаги отблъсквани от нея. Всичко това само още повече бе раздухало неговия апетит.
Само като си помислеше какво е търпял досега, Джо чувстваше как неговото желание нетърпимо се разпалва. Когато се изкачи по стълбите на дом №117-А на Скотсууд стрийт, той си каза, че тая вечер ще докара работата до добър край, или ще разбере причината за неуспеха си.
Когато отиде във вътрешната стая, Джо разбра по часовника, че е закъснял. Джени се бе изкачила вече горе да се облече.
Джо се обръсна, изми се, облече се внимателно в най-хубавия си син костюм, завърза си една нова зелена вратовръзка, завърза красиво връзките на хубаво излъсканите си жълти обувки. Даже и тъй закъснял, той бе готов преди Джени и зачака нетърпеливо в приемната. Но когато Джени дойде, тя го накара да изтръпне; дъхът му се пресече, душа не му остана: облечена в тъмносиня рокля, с бели сатенени обувки, с бял плетен шал — най-новата мода по това време — метнат върху косите й.
— Бога ми, Джени, ти си същинска фея.
Тя прие неговия комплимент като нещо напълно заслужено, което се разбира от само себе си. Но когато съгледа неговите жълти обувки, долната й устна увисна.
— Джо, трябваше да си вземеш лачени обувки — каза тя сърдито, — казах ти още преди една седмица.
— Ах, всички носят такива обувки в „Социал-клуба“. Аз ги питах.
— Не ставай глупав! Аз като че ли не зная. Ще ме направиш смешна с тия си жълти обувки. Поръча ли файтон?
— Файтон ли? — Долната челюст на Джо увисна. — Ще отидем с трамвай.
Нейните очи се сковаха от яд.
— Тъй ли било то! Значи ти мене за такава ме мислиш! Значи не заслужавам файтон!
