В този момент Толи обърна празните вагонетки. Дейвид закачи четири вагонетки една след друга, скочи в първата, изцъка с език на коня и потегли надолу из тъмния като в рог тунел.
Надолу, все по-надолу караше Дейвид; караше с луда бързина, пазеше равновесие, управляваше коня, знаеше къде да наведе главата си, кога да хвърли цялата си тежест срещу завоя. Лудо, страшно лудо беше това негово бързо каране; баща му често пъти му се бе карал, загдето кара тъй лудо. Обаче, на Дейвид му правеше удоволствие възбудата от бързото каране. Той спря коня с едно великолепно опъване на юздите в галерията на копачите. Там, както бе и очаквал, Нед Софтли и Том Риди, двамата помагачи, които избутваха вагонетките от галерията до началото на тунела, бяха клекнали в спасителната галерия и закусваха.
— Ела насам, момче, да си хапнеш! — извика Том с уста пълна с хляб и сирене и се отмести да направи място.
— Отивам вътре, Том.
Дейвид действително искаше да изяде закуската си заедно със своя баща — Роберт Фенуик отскоро бе излязъл от затвора. Когато имаше възможност, Дейвид взимаше закуската си и отиваше в галерията при баща си; той не искаше да пропусне и тоя свой последен ден.
— Как си, Дейви? — каза Роберт Фенуик, щом съгледа сина си.
— Как си, тате? — обади се момчето.
Хари Брейс, Боб Огъл и Слогър се зададоха от друга една галерия и се присъединиха към тях. Хюги, братът на Дейвид, ги последва мълчаливо. Всички започнаха да ядат закуската си.
— Вярно ли е, чувам отивал си в колежа Бадли, да учиш всички професори на Тайнкасъл? — запита Слогър с пълна уста.
Дейвид отвърна:
— Надявам се, те ще ме учат, Слогър.
— Какво, по дяволите, отиваш да търсиш там? — провикна се Слогър и намигна на Роберт. — Не искаш ли да станеш един честен рудокопач като мене, с елегантно тяло, елегантно лице? И да си имаш с шепи пари спестени в Цигуларската банка?
Тоя път Роберт не намери шегата за смешна.
— Отива, защото аз искам да го отърва от тука! — каза той строго. Тежкото натъртване на последната дума накара всички да замълчат. — Той си търси късмета. Работи усилено, спечели стипендията, сега заминава за Тайнкасъл в понеделник.
* * *
Щом стигна до края на тунела, Дейвид отведе коня в оборите и го настани на яслата.
Това беше най-мъчителната част от сбогуването. Дейвид си знаеше, раздялата му с кончето ще бъде тежка, но тя излезе всъщност по-тежка, отколкото той бе предполагал. С твърди движения на ръката, той помилва врата на своето пони. Дик обърна продълговатата си глава, като че ли да огледа Дейвид със своите нежни, слепи очи, сетне задуши с муцуната към джоба на палтото му. Дейвид често запазваше по някое късче хляб от своята закуска, а сегиз-тогиз — и по някоя бисквита.
