— Фенуик! — Родам извика, щом го позна и сложи ръце върху рамото на Роберт.
Щом се чу тоя вик, отвътре още по-силен вик се чу:
— Фантета! Бягайте, момчета, фантета! — И един порой от живи същества се втурна през изхода навън.
Родам и старшият не направиха опит да спрат пороя. Те застанаха глупаво и оставиха тълпата да се измъкне; сетне, без да пуска Роберт, Родам влезе в дюкяна.
— Ето тук още един, господин старши! — каза Родам с внезапен изблик на радост.
Сред разрушенията на разграбения дюкян, Слогър Лиминг беше възседнал бъчонката с бира и се люлееше безпомощно на две страни. С единия си пръст той все още запушваше дупката на бъчонката. Беше толкова пиян, че очите си не можеше да отвори.
Старшият полицай хвърли поглед към Слогър, към дюкяна, сетне към Роберт.
— Тая работа е сериозна — каза той със своя суров, официален тон. — Ти си Фенуик. Ти започна стачката.
Роберт го изгледа спокойно и каза:
— Аз нищо не съм направил.
Старшият полицай отвърна:
— Разбира се, че нищо не си направил!
Роберт отвори уста да обясни, но изведнъж разбра колко безсмислено е и не каза нищо, подчини се.
Отведоха го заедно със Слогър в участъка.
Дейвид Фенуик, на сто и петдесет метра под земята и около три километра от главната шахта, сметна, че е вече приблизително време за закуска. Той нямаше часовник, обаче броят на пътуванията, извършени от него с вагонетките от тунела до подножието на шахтата и обратно му даваха приблизително указание.
Той застана до своя кон Дик край асансьора — там пълните вагонетки, докарани от него, коларя, трябваше да бъдат закачени за куката на стоманеното въже и изтеглени нагоре. Той чакаше Толи Браун да обърне празните вагонетки.
Докато чакаше, Дейвид се замисли за своето собствено щастие. Той просто не можеше да повярва, че това е неговата последна събота в „Нептун“. Не само последната му събота, но и последния му ден! Не, той просто не можеше да схване напълно своето щастие.
Дейвид винаги бе мразил шахтата. Някои от момчетата я обичаха и отиваха на работа, както патиците във водата. Той винаги си спомняше, освен това, в тунела Файв Куортър, че се намира под морето. Мистър Кармикаел, заместник-директор на училището на Бийтъл стрийт, който му бе помогнал да спечели стипендията си, беше му назовал това чудновато чувство, когато човек се намира затворен дълбоко в земята. Дълбоко под земята, дълбоко под морето. Докато горе на земята слънцето грее, свежият ветрец духа, вълните се разбиват на бяла, красива пяна.
