Но днес той бе приготвил нещо особено; той измъкна от джоба си едно парче сирене — Дик беше просто луд за сирене — и започна бавно да храни кончето; отчупваше малки късчета, подаваше ги върху опънатата си длан, удължаваше нарочно удоволствието и за Дик, и за себе си. От влажното, меко като кадифе допиране на муцуната на Дик в неговата ръка, на Дейвид му стана мъчно; мъката се спря на гърлото му като буца. Той бавно изтри влажната си ръка в полата на своето палто, хвърли последен поглед към Дик и бързо си тръгна.
Младежът се запъти към изхода, по главния тунел. Скоро към него се присъединиха Том Риди, неговият брат Джек, Софтли, Огъл, младият Лиминг, син на Слогър, Дан Тисдейл и неколцина други. Стигнаха до основата на шахтата, където цяла тълпа вече чакаше ред да се изкачи нагоре, на земята. Работниците се притискаха, но чакаха търпеливо. Кабината на асансьора беше единична и побираше дванадесет души наведнъж. Освен „Парадайс“, асансьорът обслужваше още Глоб и Файв Куортър Коол, горните тунели.
Най-сетне кабината тупна на земята, в дъното на шахтата. Някой изотзад викна: „Влизайте, момчета, влизайте!“.
Тълпата се втурна към кабината, последва обикновената борба за места. Дейвид успя да се промъкне заедно с другите. Кабината се издигна от пода, заплъзга се по релсите, понесе се нагоре, сякаш сграбчена от някоя исполинска ръка. Поток от дневната светлина ги пресрещна. Кабината се спря с издрънкване, вдигнаха лоста; мъжете се втурнаха в сладостната дневна светлина, сякаш се разтопиха и размесиха в нея.
Дейвид слезе по стъпалата заедно с другите мъже, прекоси двора, зае мястото си на края на опашката пред канцеларията. Беше светъл юнски ден. Острите очертания на трансмисията на асансьора, на стълбовете на скрипците, даже и на комина, бяха смекчени от меката красота на деня. Чудно хубав ден за сбогуване с шахтата.
Опашката пред прозореца на касиера бавно се придвижваше напред, Дейвид видя баща си да излиза от кабината на асансьора. Сетне той видя колата на господаря да влиза през портата на двора. Идването на господарската кола беше съвсем обикновено явление; всяка събота, когато има плащане на заплати, Ричард Барас идваше в канцеларията, докато работниците се нареждаха да получат своите пликове. Плащането се извършваше като някакъв обред.
Колата направи гладък завой, жълтите й стъпала блеснаха на слънцето; тя се спря срещу канцеларията. Ричард Барас слезе. Бартли беше вече застанал до главата на коня. Артур Барас, синът на господаря, седнал до преди това между двамата, остана в колата.
