Писарят взе парче пергамент от купчината на масата, опита се да го прочете, но не можа да се съсредоточи. Хвърли писмото, наметна перелината си и с широки крачки излезе от шатрата.
Тръгна през лагера, като прескачаше въжетата на шатрите и налягалите около тях войници, отвръщайки на поздравите на чигатите и багаините. Слънцето огря бледото му лице, вятърът разроши черната му права косата, по устните му бавно се разля усмивка. "Всеки е ковач на собствената си съдба" – цитира сам на себе си Сатулий писарят и се огледа.
Търсеше помощника си Корсис. Бе му станало навик да тренира с него всеки следобед. Макар и млад, Корсис бе отличен боец и прекрасен учител, а Климент се оказа неочаквано добър ученик. Двамата се бяха запознали, покрай предишното разследане на писаря. Бащата на Корсис Вардан, стана една от първите жертви на полуделия боил Шун, който смяташе, че ще бъде Бог, ако пие от черепите на прочути личности. Шун, който наричаше себе си "Неуязвимия", извърши поредица от зловещи убийства, заплашвайки самия княз и подстрекавайки Великия съвет на боилите, предвождан от Иратаис, да въстане срещу него. Върховната цел на Шун бе да се сдобие с главата на Борис, от която да направи последната си, седма чаша. В същото време той търсеше и чашата от черепа на Никифор, която вярваше, че ще го направи безсмъртен.
Климент разкри заговора, намери пръв мистичната чаша на Крум, а Корсис отмъсти за баща си като прониза Шун на платото под Мадарския конник. От тогава двамата бяха станали неразделни, а писарят приемаше помощника си като приятел и брат.
Около лагера цареше оживление. Конници препускаха ловко, премятайки се около седлата, други тренираха със затапени мечове, други пускаха хвърчила или просто лежаха на земята.
Намери Корсис на една от поляните до лагера, заедно с група войници. Вдигайки малките си рогови лъкове, те бързо пускаха стрели по забити в земята дървени пръчки.
Писарят спря да погледа надпреварата, впечатлен от майсторството на стрелците. Макар разстоянието да бе голямо, а мишените малки, повечето от войниците не пропускаха целта. Техните умения често бяха решавали битките, а стрелите им можеха да пробият византийска желязна ризница от сто крачки.
Нищо не можеше да се сравни с българските лъкове! Направата им се пазеше в тайна, но Климент знаеше, че за изработването на най-добрите от тях са нужни десет, а понякога и повече години.
Възбудени и зачервени, войниците посрещаха с одобрителни викове всеки добър изстрел, а неуспешните бяха последвани от подигравки и освирквания. Мишените се поставяха все по-далеч и далеч и накрая останаха само двама състезатели – багаин с гъста прошарена коса и нисък, подвижен войник с дръпнати очи. Съблечени голи до кръста, те приемаха окуражителните викове на поддръжниците си преди последния изстрел.
