Забравил за миг недоволството на жена си, Гостун се отпусна на стола.
Танцьорката се завъртя, тялото ѝ се изви сластно под звуците на музиката, гърдите и бедрата ѝ се разлюляха, а опасващите ги сребърни камбанки звъннаха обещаващо. Доволен, боритарканът присви очи, устните му се разтеглиха в широка усмивка и той запляска в такт с музиката. Вечерта се очертаваше все по-добра.
Внезапно вратата на залата се отвори с трясък и Гостун подскочи на мястото си.
Сред стреснатите викове на гостите в помещението нахлуха шестима от войниците на Вътрешния град. Те бутаха пред себе си висока девойка, с изпокъсани мръсни дрехи, сплъстена коса и кално лице. Краката ѝ бяха обути в износени войнишки ботуши, в ръцете си стискаше жълта кожена кутия.
Разговорите мигом секнаха, погледите на всички се насочиха към новодошлите. Музикантите спряха да свирят, танцьорката уплашено побягна.
– Какво става?! Защо ни прекъсвате?! – попита ядосан Гостун и се изправи, гледайки със съжаление отдалечаващата се танцьорка. Краят на скъпата му вълнена наметка цопна в поставеното пред него блюдо, което го вбеси още повече.
– Господарю! Изпълняваме заповедите ви! – чигатът Симеон, който командваше отряда, коленичи пред боритаркана – Наредихте да ви известяваме веднага щом в града се случи нещо необичайно.
– И какво толкова е станало? – Гостун припряно седна и бутна края на наметката си под масата, за да скрие мазното петно.
– Стражата залови това момиче да обикаля около Източната врата на Вътрешния град – отговори Симеон и стрелна с очи Чака, който го изгледа презрително – Говори на непознат език и въпреки че няколко пъти ѝ било отказано, не искала да си тръгне, опитвайки се да влезе в двореца. Сочела кутията си и повтаряла думата "анищар".
Гостун се огледа объркано.
– Анищар ли? Какво значи това?
– Нямам представа – отговори чигатът.
– Аз знам! – отец Александър гледаше в масата пред себе си – Анищар е езическото име на планетата Сатурн. Означава още и четвъртък. Мислех, че сме приключили с това идолопоклонничество!
– Сатурн? Четвъртък? Какви са тези глупости?! – гласът на боритаркана се извиси над притихналата зала – Кое си ти, момиче? И какво има в тази кутия?
Конниците бутнаха напред девойката и залитайки, тя се озова в средата на залата. Личеше, че макар мръсна и зле облечена, непознатата не е от простолюдието. Кожата ѝ, там където се виждаше от мръсотията, бе гладка и бяла, лицето с правилни черти и умни очи, които светеха войнствено под червеникавата, падаща на кичури коса.
