Винех, заместникът на Самуил, който развличаше с пикантни истории събеседниците си, които го слушаха с интерес, заливайки го от време на време с вълни от смях. Строен, як и повратлив, със зачервени от виното бузи, Винех ръкомахаше, хванал в ръката си парче месо, от което хвърчеше сос.
"Не пропуска и миг да извлече изгода от всеки, който може да му е полезен. Да видим каква ще е ползата от самия него" – помисли си Гостун, докато оглеждаше приказливия чигат.
Близо до Винех и групичката му, отпивайки с наслада от виното си, седеше Александър – бързо издигащ се християнски свещеник. На него бе поверен строежът на голямата базилика в Плиска, която трябваше да смае света. Облечен в проста тъмна дреха, той слушаше с половин ухо разговорите около себе си, въртейки с пръст сребърната верижка с малка икона, овесена на врата му.
Малко по встрани, хвърляйки към свещеника погледи, пълни със зле прикрита омраза, се хранеше Пацик. Дебелият славянин отговаряше за новата религия във Великия съвет на боилите и не можеше да преглътне факта, че строежът на базиликата е поверен на Александър, а не на него. Пацик беше плешив, червендалест и закръглен, малките сближени очи, забити дълбоко в тлъстото му лице, му придаваха комичен вид, но за разлика от повечето дебелаци, той съвсем не бе добродушен. Пацик не спираше да яде, като в същото време не пропускаше нищо от ставащото в тронната зала.
– Внимавай да не се задавиш! – подкачи го хазнатарят[6] Драгомир. Двамата с Пацик минаваха за приятели, но всъщност бяха съперници. Дребен, сух, с тънки кости и кафява кожа, хазнатарят приличаше на някой от безкрайните пергаментови списъци, пълни със сметки и изчисления, с които никога не се разделяше. Макар Плиска да се управляваше от Гостун, дори и той трябваше да се съобразява с дребния боил, ако не искаше сметките му да се объркат Точно до Пацик и Драгомир, облечен в пищна роба, с изправен гръб и гледайки презрително около себе си, бе отец Агоп. Той наскоро бе пристигнал от Филипополис и веднага събра значителна група почитатели, най-вече сред боилите и другите първенци в Плиска.
Новата религия даде възможност на по-предприемчивите да се облагодетелстват от нея. И те бързо се възползваха от шанса си. Спасението на душите също си имаше цена.
Това особено личеше на епископ Йосиф – пратения от Богопомазания византийски император Михаил да помага на българите при минаването им в правата вяра. Дебел, трудно подвижен и с ръце, обсипани в пръстени, Йосиф се носеше като самия Господ Бог, винаги заобиколен от група гръцки свещеници. С черните си раса и бърз говор, те приличаха на ято гарвани, налетели се върху лесна плячка.
