– Ще намеря кой да те замести. Дай списъците на Еспор, той ще се справи.
Климент кимна. Значи затова комитът присъстваше на срещата. Сега Еспор щеше да знае още от тайните на княза.
Но нещо не беше както трябва.
На комита му бе необходимо време докато навлезе в работата и започне да се справя с цифрите. Защо Борис доброволно се съгласяваше да научава със закъснение докладите на шпионите си?
Нещо липсваше в цялата картина. Нещо, което да обясни избухванията на Борис и внезапния му страх. Както и прибързаното поемане на работата му от комита.
– Не е само това, нали? – писарят се взря в зачервените очи на княза – Случило се е и още нещо!
– Така е! – Борис се наведе напред, а очите му хвърляха искри. – Някой е убил отец Агоп. Простреляли са го със стрела в сърцето. Станало е след вечерята на Гостун. Причакали са го в една тъмна уличка и са му видели сметката като на куче! – Борис отново удари с юмрук по масата и пергаментите се разлетяха на всички страни. – Някой все пак оспорва властта ми! Някой смее да убие свещеник, след като знае, какво означава това. Някой като Иратаис, който ми се надсмива тайно, вървейки против волята ми! Някой, който се възползва от отсъствието ми, за да плете черните си интриги, готов да ги метне като мрежа върху мен. Няма да позволя подобно нещо! Няма! – Князът се задъха от гняв. – Искам да се върнеш в Плиска и да разбереш кой е този, който още носи Тангра в сърцето си и не иска да приеме Христос. Кой е тайният ми враг! Кой е убил Агоп! Искам да го намериш и да го заловиш! След което да го накарам да съжалява, че се е родил!
Зад Борис дякон Аркадий се огледа притеснено.
– Може ли да се присъединим към вас, господарю? Ще сме по-защитени ако яздим заедно. Вие ще ни пазите, а ние ще ви забавляваме. Всички ще бъдат доволни. Това е предложение, което не можете да откажете! – високият мъж се усмихна, свали шапката си с пришити към нея разноцветни ленти, които се развяха на вятъра и се поклони театрално. – Позволете да ви представя "Неуморните" – почтени актьори, готови винаги да ви разсмеят или разплачат – мъжът се поклони още по-ниско.
Климент огледа шарената колона, спряла на пътя към Плиска и не можа да сдържи смеха си. Никога не бе срещал такава живописна сбирщина от животни и хора.
Отпред, възседнал слабо сиво магаре, което се огъваше под тежестта му, заметнат с избеляла пурпурна мантия, величествено се поклащаше един от най-дебелите хора, които писарят бе виждал. На главата му се кипреше бутафорна кожена корона с олюпена златна боя, на кръста му се поклащаше извит меч, краката му бяха обути с прости кожени цървули. Мъжът час по час надигаше мръсен кожен мях и размахваше ръце като вятърна мелница, но въпреки това излъчваше увереност и самочувствие като истински цар., Зад него, приглаждайки краищата на смачканата си оранжева рокля, се кипреше дребна жена с руса къдрава коса. Стиснала устни, тя гледаше ту пиещия дебелак, ту групичката на писаря.
