– Може би и някой друг трябва да знае за какво става дума. И да контролира работата. Най-малкото може да допуснеш грешка – Еспор се оттласна от подпората и също вдигна едно от писмата на масата.
– До вечерта ще пратя всички текстове с точни инструкции как да се използват в шатрата на княза. Така няма да има грешки – сухо отбеляза писарят.
– Остави сега това – Борис махна с ръка – Не се съмнявам, че мога да разчитам на помощта ти. Ако имах каквито и да било съмнения, нямаше да те натоваря с тази работа. Но Еспор е прав. Може да допуснеш неволна грешка. Още едни очи няма да навредят на никого.
Двамата с комита си размениха бързи погледи. Вече бе ясно кой от тук нататък ще командва шпионите на княза.
– Този поход взе да ми омръзва – Борис се протегна и се взря в един от маншетите на кожената си куртка. – Омръзна ми да спя на твърдата земя и да ям сух хляб и зле изпечено месо. Да нося едни и същи дрехи, да не мога да се изкъпя и да не знам какво ще ми донесе идващият ден. Имам нужда от промяна. От нещо, което да развесели душата и да отпусне тялото ми.
Климент извъртя очи. Едва ли можеше да се каже, че князът спи на земята и се храни като прост войник. Имаше на разположение шестима готвачи, а в шатрата му се издигаше легло с балдахин.
– Но сега най-после враговете ми са разгромени! – провикна се Борис. – Гарваните кълват месата им, костите се белеят в полетата и никой не смее да не се преклони пред властта ми. И въпреки това се чувствам неспокоен! Мисълта за Иратаис не ми дава мира.
– Иратаис е мъртъв, господарю!
– Но последователите му не са! – князът удари с юмрук по масата – Колко от тях се спотайват в дупките си, чакайки да се появи някой, който да тръгне срещу мен, за да го последват? Някой като Вардан? Мислиш ли, че не виждам очите, които ме гледат от сведените им глави? Пълни с омраза и гняв! Мислиш ли, че не чувам виковете, които ме обвиняват за предател, когато минавам по улиците на някой град? Мислиш ли, че не усещам желанието им за мъст? Колкото повече ги преследвам, толкова по-коварни и вероломни стават те – гласът на Борис набираше сила, лицето му почервеня. – Колко от тях тайно се кланят на Тангра и го молят за смъртта ми? Колко от колобарите[10] са избягали в горите и са се скрили в планините, за да правят магии, та да се разболея и умра? Колко се правят на хрисими християни, докато заговорничат и плетат интриги? Колко?
Климент повдигна безпомощно рамене, незнаещ какво да отговори. Зад него Руф се размърда в сенките, подрънквайки с оръжията си.
