Грегор взе раницата си в едната ръка, преметна крак през врата на Арес, и сложи Гибелния пред себе си.
— Добре — каза. — Да бягаме бързо като реката.
Докато Арес се издигаше във въздуха, десетина плъха се втурнаха в галоп през конусовидния тунел. Те огледаха мъртвите тела, прилепа, бебето в ръцете на Грегор.
— Горноземеца държи Гибелния! — изкрещя един и всички други обезумяха, нададоха вой, заподскачаха във въздуха, като замахваха с нокти към похитителите.
— Дръж се! — нареди Арес. От десетината тунели, през които се излизаше от конуса, четири бяха достатъчно широки, за да може да лети. Той се спусна към един и излетяха.
Беше като най-страшното возене с влакчето на ужасите. Грегор мразеше тези влакчета, но те не бяха нищо в сравнение със сегашното въртене, стрелкане и премятане в тъмнината, разкъсвана само от лъча на фенерчето му, и обезумелите и съвсем истински живи плъхове, които се хвърляха срещу него от всеки завой. Грегор се вкопчи в Арес с крака и с едната си ръка, а с другата държеше бебето.
В един момент, докато се стрелкаха из пещерата и избегнаха на косъм няколко чифта щракащи зъби, Арес извика:
— Използвай меча си!
— Не е в мен! Счупи се и го оставих в пещерата! — каза Грегор. Беше му неприятно да стовари върху Арес цялата отговорност за бягството, но какво можеше да направи?
Плъховете почти ги настигаха, когато Арес направи завой и успя да се вмъкне в един тунел.
Плъхчето беше престанало да пищи:,Ма-маа!” и сега надаваше поредица пронизителни тревожни писъци:
— Ийк! Ийк! Ийк!
— Накарай го да млъкне, Горноземецо. Гласът му се разнася надалече. Всеки плъх в Лабиринта ще разбере, че мъничето е в опасност! — изкрещя Арес.
Грегор си спомни колко надалече се разнасяха писъците на Бутс — през врати, по коридори, чуваха я дори хората в асансьора. Сякаш природата беше замислила бебешкия ѝ плач така, че да се чува надалече. С плъховете трябваше да е същото.
Отначало се опита да успокои Гибелния с гласа си. Не беше достатъчно. Може би щеше да е по лесно, ако стояха спокойно на земята, но при този кошмарен полет беше безполезно. Опита се да го погали по гърба и главата, но и това не помогна. Човешкият глас, докосването и миризмата на Грегор бяха допълнително плашещи непознати неща за плъхчето. Накрая Грегор успя да пъхне ръка в раницата и да измъкне едното десертче. Разкъса опаковката, отчупи парче и го пъхна в устата на издаващото жални вопли плъхче.
Разнесе се едно изненадано: „Ийк!”, после мляскащ звук и Гибелния бе омаян от първата си прекрасна хапка шоколад.
