Хауард настоя Грегор да вземе останалата храна, тъй като Марет не беше в състояние да се яде, а двамата с Андромеда можеха да се изхранват със сурова риба.
— А и кой знае какво ще намериш в Лабиринта?
Грегор взе меча на Марет; Хауард все още носеше своя.
Накрая си поделиха светлината. Имаха две работещи фенерчета; това на Хауард беше угаснало окончателно по време на нападението от влечугите, а две бяха изчезнали в морето с Лукса и Бутс. Следователно имаше по едно фенерче на група, но Хауард накара Грегор да вземе всички резервни батерии.
— Дори без светлина Андромеда ще ни отведе у дома. Ти ще трябва да се пребориш с много повече трудности.
Грегор кимна. Сложи в едната раница шоколадовите десертчета, храната и работещите батерии и затъкна меча на Марет между презрамките. Фенерчето още беше прикрепено към здравата му ръка.
Андромеда изпъна гръб и положиха Марет отгоре. Хауард го загърна с резервното одеяло от комплекта си за първа помощ и възседна прилепа.
— Лети високо, Горноземецо Грегор.
— И ти лети високо — пожела му Грегор. Макар че „Беше ми приятно, че се познавахме” му се струваше по-подходящо. Едва ли щеше да види пак Хауард.
Андромеда излетя, като сграбчи сала в ноктите си на излизане от тунела. Почти веднага се изгубиха от поглед.
Грегор, Арес и Туичтип се обърнаха и се отправиха навътре без нито дума.
Насочвана от онова, което помнеше преди носът ѝ да пострада, Туичтип поведе Грегор и Арес през Лабиринта. Тунелът почти веднага започна да се разклонява. Някои пътеки водеха към кръстовища с разклонения в четири-пет посоки. Други се виеха в спирали и им трябваха десет минути да се изминат разстояние, което можеше да се извър ви за една по права линия. Навлязоха по-навътре и тунелите станаха още по-непредсказуеми. От тесен проход, през който едва можеха да се проврат, внезапно влизаха в огромна пещера, която на свой ред водеше до тунел с непреодолими каменни блокове.
Най-тежко беше за Арес, тъй като по-голяма та част от пътуването трябваше да бъде измината пеш. Той подскачаше редом с тях, пърхаше, правеше малки, бързи крачки в по-тесните проходи и разтваряше криле с облекчение, когато стигнеха до по-широко пространство.
Нямаше плъхове.
— Сигурно знаят каква съдба сполетя сестра ти — каза Туичтип. — Гризачите си мислят, че са те сломили и че Гибелния е в безопасност. Но в крайна сметка някой ще подуши следата ти и тогава ще за почне битката.
Придвижваха ce усилено напред около час, после спряха да си поемат дъх.
