— По-навътре. Виж, няма време да бъдем придирчиви — изсъска Туичтип. — Змиите са…
Бам! Нещо се удари в борда и откъсна голямо парче от него. Лодката се наклони. Прилепите едва успяха да се задържат.
Грегор помисли, че ги е уцелил хвърлен от плъховете камък. После го видя.
— О! — ахна задавено. — О, боже!
Първата му мисъл беше: „Значи в крайна сметка не са измрели”. Имаше предвид динозаврите, но тези не бяха точно такива. Динозаврите можеха да ходят по суша. Това създание се придвижваше с плавници. Значи беше някакво водно влечуго, но старо колкото динозаврите. И едро колкото най-големите скелети, които беше виждал в музея в Ню Йорк. Тялото му представляваше сплескан овал. Опашката удряше като камшик по водата и вдигаше високи вълни по повърхността на спокойното езеро. Вратът му беше дълъг поне десет метра, гъвкав, люспест и розов и завършваше с кръгла глава. Имаше вдлъбнатини на мястото, където в някакъв момент от еволюцията му може и да е имало очи, но те отдавна бяха закърнели. За какво му трябваха очи тук долу? Устата му се отвори и нададе дълбок рев, който смрази Грегор до мозъка на костите. А после светлината попадна върху зъбите на създанието. Стотици и стотици зъби в три реда се насочиха към тях. Хряс! Още едно парче от лодката изчезна!
— Напускайте кораба! — изкрещя Марет.
Грегор беше впечатлен, че изобщо успя да оформи смислено изречение. Грабна Бутс и раницата си с едно светкавично движение и се запрепъва към Арес.
— На „три” всички скачаме! — извика Марет.
Грегор разбра, че той имаше предвид „всички да скочат през борда”. Само по този начин прилепите можеха да ги хванат. Той стъпи на борда.
— Едно, две, три! — Грегор се оттласна от лодката секунда преди тя да потъне, но Арес почти веднага се озова под тях. Прилепът се спусна още веднъж и пак се вдигна нагоре — сега и Темп беше зад тях. Горката хлебарка трепереше като листо. Е, кой ли пък не трепереше? Темп започна да го побутва с глава по гърба. Грегор се обърна и видя, че хлебарката държи в устата си меч.
— О, боже; благодаря, Темп! — възкликна Грегор, като сграбчи дръжката със здравата си ръка. Дори не се беше сетил да го вземе. Страшен воин, няма що.
Всички фенерчета светеха, което беше добре, тъй като единствената запалена факла току-що бе паднала със съскане във водата. Пред тях се разкри праисторически кошмар. Половин дузина змии се бяха подали на повърхността на езерото и Грегор имаше лошо предчувствие, че се задават още. Те размахваха глави и опашки във въздуха, опитвайки се да хванат всичко, до което успееха да се доберат. Тъй като нямаха очи, Грегор предположи, че из ползват някакъв друг начин за ориентиране. Може би дори ехолокация.
