— Не мислиш ли, че горноземците ще ме сметнат за странна? — попита Лукса.
Това беше проблем. Тази полупрозрачна кожа, тези виолетови очи…
— Ще ти сложим дрехи с дълъг ръкав, шапка и слънчеви очила — каза Грегор. — Няма да изглеждаш много по-странна от горе-долу половината жители на Ню Йорк. — Внезапно изпита въодушевление от идеята. — И можем да излезем, когато притъмнее малко, така че слънцето да не те заслепи. Искам да кажа, дори да отидем само до ъгъла и да си вземем по едно парче пица, ще е различно от всичко, което си виждала!
За минута и двамата бяха щастливи. Докато си мислеха как ще бъдат в Ню Йорк. Докато си мислеха как ще бъдат някъде другаде.
После Лукса въздъхна и направи онова движение, сякаш отблъскваше короната си.
— Разбира се, съветът никога не би ми позволил да отида.
— О, да, и това би те спряло, нали? — каза Грегор.
Тя му се ухили и точно щеше да отговори, когато Хауард изстена.
— Пандора? — каза той, надигна се и се изправи толкова бързо, че трябваше да се хване за Темп, за да не падне. Очите му се стрелнаха наоколо и се спряха върху трите прилепа, свити един до друг Погледна нагоре, сякаш се надяваше, че всичко е било сън и Пандора лети точно над главата му. Но, разбира се, не беше така.
— Пандора? — повтори той. Вдигна ръка към челюстта си и се обърна към Марет.
— Не можеше да я спасиш, Хауард. Никой от нас не можеше — каза тихо Марет.
Грегор ясно виждаше как цялата тежест от смъртта на Пандора се стовари върху Хауард и го смаза. Долноземецът отпусна лице в дланите си и се разрида. Гледката беше сърцераздирателна.
Бутс се приближи и го потупа по рамото.
— Няма нищо. Няма нищо. Всичко е наред, съкровище — каза тя утешително. Така ѝ казваха на нея, когато беше разстроена. Милите думи, изглежда, само накараха Хауард да заплаче още по-силно. Бутс хвърли поглед към брат си. — Ге-го, той плаче.
Грегор знаеше, че тя иска от него да помогне. Да оправи нещата. Но нямаше представа какво да на прави. Тогава се случи нещо неочаквано.
Лукса се изправи, с лице, по-бледо от обикновено.
Отиде при братовчед си, седна до него и го прегърна. После притисна чело към рамото му и каза:
— Тя винаги ще лети с теб. Знаеш това. Тя винаги ще лети с теб.
Хауард зарови лице в скута ѝ. Тя облегна буза на главата му. И мина дълго време, преди някой от двамата да престане да плаче.
