— Затво’им очички?
— Да, затваряме очички, Бутс — каза Грегор и тя се сгуши до него.
Хауард, блед като призрак с изключение на посинялата от удара челюст, настоя да управлява лодката, за да може Марет да си почине малко. Темп застъпи на пост със Зап, която да му свети.
Преди останалите да заспят, Туичтип се обади:
— Вече се приближаваме. Подушвам плъхове отпред.
— А змиите? — попита Марет. — Още ли спят?
— Да, но не след дълго ще изплуват на повърхността. И са смъртоносни — каза Туичтип.
Това беше последното нещо, което Грегор би искал да чуе, преди да си легне. Плъхове… змии… смъртоносни заплахи… особено когато вече бе за тормозен от думи като рейджър… убиване… Гибелния. Непрестанно мислеше за тези неща. От време на време изпадаше в дрямка, но не можеше да заспи дълбоко и затова пръв чу как Темп вдига тревога.
— Няма ги, светливците, няма ги! — извика дрезгаво той.
Грегор седна, отвори очи и видя… и не видя нищо. Беше тъмно като в рог. Чуваше как Хауард се размърдва зад него и мърмори:
— Вероломни, подли създания!
Грегор включи фенерчето, което винаги държеше до себе си. Сега всички се размърдаха.
— Какво има? Какво се е случило? — попита Марет, като скочи на крака.
— Светливците са дезертирали! — съобщи Хауард, като запали една факла.
— Дезертирали? Бяха ангажирани за цялото пътуване! — каза Марет.
— От какво? От честта си? Те не притежават такава. От думата си? Също толкова лишена от стойност! Светливците се подчиняват само на стомасите си и тъй като ние не можем да ги заситим, те ни изоставиха! — каза Хауард.
— Но къде биха могли да отидат? — попита Грегор. Обратният път до мястото, където най-напред се бяха събрали с насекомите щеше да отнеме дни.
— Ще отидат при плъховете — каза Туичтип направо. — Ще получат храна и безпрепятствено обратно пътуване в замяна на сведения за местоположението ни. — Тя огледа слисаните им лица. — Хубавото е, че вече няма да сме принудени да слушаме хленченето им.
За миг всички останали бяха твърде зашеметени, за да проговорят. Туичтип се беше пошегувала! После всички — хората, прилепите, хлебарката и плъхът — се разсмяха. Ако имаше едно нещо, за което всички бяха съгласни, то беше колко неприятни бяха светулките.
— Да — съгласи се Лукса. — Това ще е истинска благодат. — Двете с Туичтип се измериха взаимно с поглед. — Жалко, че не ти падна случай да ги изядеш.
— О, светливците са противни на вкус — каза Туичтип. — Заплаших ги само за да ги накарам да млъкнат.
