— Тя. Туичтип е тя. И не ѝ е било лесно. Плъховете я прогонили, защото е мирисовидка и е живяла съвсем сама в Мъртвата земя — каза той.
— Така ли? — попита Лукса. — Не знаех.
— Не знаеш, защото никой не говори с нея! каза Грегор, а после изпита угризения. И той не говореше с Туичтип. Отначало не искаше да пътува в нейната лодка. Все пак беше влязъл във водата да я спаси. — Но тя е невероятна. Трябва да я видиш в действие. Искам да кажа, нищо, че не знаеше какво е водовъртеж. Но можеше да определи от арената чак до двореца с какъв цвят ризка е Бутс. И мисля, че попаднем ли веднъж в онзи Лабиринт, само с нейна помощ ще открием Гибелния! — Сега думите му се лееха като водопад; не можеше да ги спре, но и не можеше да ги подре ди съвсем както трябва. — И… и… Рипред я доведе. Викус ми каза веднъж, че Рипред притежава мъдрост… уникална мъдрост… е, добре де, повече мъдрост от, ами… почти всеки, разбираш ли? Така че, щом я е довел, сигурно имаме нужда от нея. А и във всеки случай, освен това… освен това… не беше хубаво, Лукса! — Спря за миг, за да го каже, както трябва. — Не беше хубаво да седим в лодката и да гледаме как се дави.
Грегор отхапа от сандвича — по-скоро за да спре да говори, отколкото заради друго. Всичко беше толкова объркващо, цялата тази работа с плъховете и хората. Плъховете бяха убили родителите на Лукса и кой знае още колко нейни близки. Осени го друга мисъл:
— Това, че помагаш на плъх, не означава, че си като Хенри.
— Ти го виждаш така. Други може и да не го приемат по същия начин — каза тя.
Седяха мълчаливо, докато той си изяде сандвича. Тук не можеше да ѝ възрази.
Грегор намери място в предния край на лодката и си направи легло от одеяла. Арес кацна на седалката до него.
— Хей, Арес — каза Грегор. — Какво става?
— Разстроен съм. Задето спаси плъха — каза Арес.
„О, страхотно”, помисли си Грегор. „Пак се започва”. Но беше разбрал всичко погрешно.
— Не можех да пусна лодката. Щях да ce гмурна за теб, но не можех да пусна лодката, без всички да паднат — каза Арес, като пърхаше с криле.
— Е, добре, знам това — каза Грегор. — Разбира се, че не можеше. Не съм очаквал да го направиш.
— Не искам да си помислиш, че като твой клетвен съюзник не бих те последвал — каза Арес. — Както не последвах Хенри.
— Не съм го помислил. Искам да кажа, не го мисля. Вече си ме следвал повече пъти, отколкото aз теб — каза Грегор. — Ти направи единственото, което можеше да направиш.
