Беше твърде много. Всичко това. Но можеше да изненада майка си и да купи нещо за ядене и може би няколко електрически крушки, тъй като три лампи вкъщи бяха изгорели. Лизи имаше нужда от палто. А лазанята… това като че ли беше най-хубавата част от всичко. Внезапно му се прииска да почука на вратата и да разкаже на госпожа Кормаки истината за Подземната страна и всичко, което се беше случило, и да ѝ се извини, задето я е излъгал. Но не можеше…
Грегор се стресна от Лизи, която влезе безшумно в кухнята по пижама. Беше дребна за възрастта си, но поради загриженото изражение на лицето си изглеждаше по-голяма от седемте си години.
— Има ли храна за днес? — попита тя.
— Разбира се, има много — каза Грегор, като се помъчи да не показва, че и той е загрижен. — Виж, можете да хапнете за закуска тези овесени ядки, и сандвичи с фъстъчено масло на обяд. Ще се заема да приготвя овесената каша сега.
На Лизи не ѝ позволяваха да използва печката, но тя отвори шкафа с купичките. Преброи четири, а после се поколеба:
— Ти ще закусваш ли или…?
— Не, не съм гладен тази сутрин — каза той, въпреки че стомахът му къркореше от глад. — Освен това, отивам да помагам на госпожа Кормаки.
— Ще отидем ли после да се пързаляме с шейната? — попита тя.
Грегор кимна:
— А-ха. Ще ви заведа с Бутс в Сентрал Парк. Ако татко е добре.
Бяха намерили една пластмасова шейна до боклука. Шейната имаше голяма пукнатина, но баща им я беше поправил с тиксо. Грегор от цяла седмица обещаваше да заведе сестрите си на пързалката. Но ако баща му имаше треска, някой трябваше да стои вкъщи с него и баба им, която прекарваше голяма част от времето си, мислейки си, че е във фермата на семейството си във Вирджиния. А следобедите бяха времето, когато обикновено идваха пристъпите на треската.
— Ако не е, аз ще си остана вкъщи. Ти заведи Бутс — каза Лизи.
Грегор знаеше, че тя си умира да отиде. Беше едва седемгодишна. Защо трябваше нещата да са толкова тежки за нея?
Грегор прекара следващите няколко часа, като помогна на госпожа Кормаки да приготви големи стъклени съдове от йенско стъкло с печени картофи, да излъска причудливата си колекция от старинни часовници и да извади коледните украшения от килера. Тя го попита какво се надява да получи за Коледа, а той само сви рамене.
Когато си тръгна, заедно с парите и голям съд с печени картофи, госпожа Кормаки му подари нещо прекрасно. Чифт стари работни ботуши на сина ѝ. Бяха поизносени и му бяха малко големи, но бяха здрави, не пускаха и се затягаха с връзки над глезените. Маратонките на Грегор, които бяха единственият му чифт обувки, започваха да се прокъсват отпред на пръстите и понякога, след като беше вървял из кишавите улици, се налагаше да стои цял ден в училище с мокри крака.
