— О, хубаво, значи дойде — каза госпожа Кормаки! — Ела с мен.
Смутен, Грегор я последва в кухнята ѝ. Грамадна тенджера със сос къкреше на печката, изпускайки мехурчета. В друга имаше кори за лазаня. Купища зеленчуци покриваха плота.
— Довечера в моята църква има благотворителна сбирка и казах, че ще занеса лазаня. Не ме питай защо. — Госпожа Кормаки изсипа няколко черпака сос в една купичка, потопи вътре голяма филия хляб, сложи я на масата и накара Грегор да седне на стола. — Опитай го.
Грегор я погледна с колебание.
— Опитай го! Трябва да знам дали става за ядене настоя госпожа Кормаки.
Той топна хляба в соса и отхапа. Беше толкова хубаво, че очите му се насълзиха.
— Леле! — възкликна, след като преглътна.
— Не ти харесва. Отвратително е. Трябва да изхвърля цялата тенджера и да отида да купя сос от бакалията — каза госпожа Кормаки.
— Не! — възкликна стреснато Грегор. — Не. Това е най-хубавият сос на света!
Госпожа Кормаки му даде лъжица.
— Тогава го изяж и си измий ръцете със сапун, защото имаш да кълцаш зеленчуци.
След като Грегор излапа соса и хляба, госпожа Кормаки му възложи да реже на ситно купища зеленчуци, които тя изпържи в зехтин, докато той разбъркваше яйза и подправки със сирене рикота. Подредиха корите за лазаня, сиренето, соса и зеленчуците в три огромни тигана. После ѝ помогна да измие съдовете и тя заяви, че е време за обяд.
Хапнаха сандвичи със салата от риба тон в трапезарията, докато госпожа Кормаки разказваше за трите си деца, които вече бяха големи и живееха в различни щати, и за господин Кормаки, който беше починал преди пет години. Грегор си го спомняше смътно като симпатичен човек, който му даваше монети от четвърт долар, а веднъж и бейзболна картичка.
— Не минава и ден, в който да не ми липсва — каза госпожа Кормаки. После извади голям плодов кейк.
След обяда Грегор ѝ помогна да разчисти един дрешник и свали няколко кутии до килера. В два часа тя му каза, че е приключил. Не беше задала никакви въпроси, освен дали му харесва училището. Изпрати го до вратата с четирийсет долара, зимно палто, което бе принадлежало на дъщеря ѝ като малка, и една лазаня. Когато той се опита да възрази, тя просто каза:
— Не мога да занеса три лазани на благотворителната сбирка. Хората носят по две. Ако се появиш с три, всички почват да си мислят, че само се фукаш. И какво? Аз ли да я ям? С моя холестерол? Вземи я. Изяжте я. Върви. Ще се видим другата събота. — И тя затвори вратата в лицето му.
