Петимата се пръснаха. Той постоя малко насред двора, после отиде в плевника и изкара ковачницата навън. Беше си пълен ковашки комплект, пригоден за местене. На колелета — човек не може да кове в плевник, нали така. Надигна дръжките и я избута до тухления навес, вдигнат в едната страна на двора — там правеше дребните ремонти, когато се наложеше.
След час огънят се беше разгорял. Не беше толкова опитен като Тюлин, но беше научил от баща си, че е много важно да можеш да се оправяш донякъде със своя ковачница. Понякога човек не може да прахоса часове да ходи до селото и обратно само за да му оправят една счупена панта.
Облаците още си бяха там. Стараеше се да не ги поглежда, когато пак тръгна към плевника. Тия облаци бяха като очи, надничаха над рамото му.
В плевника светлината се ръсеше през пукнатините в стената и падаше в прахта и сеното. Сам го беше вдигнал някъде преди двайсет и пет години. Все се канеше да подмени част от изкорубените дъски на покрива, но вече нямаше време за това.
До стената с инструментите посегна за най-лошата коса, но спря. Вдиша дълбоко и вместо нея свали най-добрата. Върна се при ковачницата и счупи почти цялото държало.
Докато хвърляше настрана откършеното дърво, се приближи Вешир — най-възрастният от ратаите, — повел с въже две кози. Видя острието на косата върху наковалнята и лицето му помръкна. Върза козите за един кол и притича до Реналд, но си замълча.
Как да направи алебарда? Тюлин беше казал, че ставали за смъкване на човек от коня. Е, трябваше да смени дръжката с по-дълъг и прав прът от ясен. Захванатият край на дръжката трябваше да стърчи над острието, оформен грубо като връх на копие и обкован с тенеке отгоре, за здравина. А после щеше да загрее острието и да го намали някъде до средата, та да стане като кука, която да може да дръпне човек от коня и може би да го прободе в същото време. Напъха желязното острие в жаравата и започна да си връзва престилката.
Вешир постоя, погледа, после пристъпи и го хвана за ръката.
— Реналд, какво правиш?
Реналд дръпна ръката си.
— Отиваме на север. Бурята иде и отиваме на север.
— Отиваме на север само заради една буря? Това е лудост!
Почти същото беше казал и Реналд на Тюлин. Отекна далечен гръм.
Тюлин беше прав. Посевите… небето… храната, която се разваляше без причина. Още преди да говори с Тюлин, Реналд го беше знаел. Дълбоко в душата си го беше знаел. Тази буря нямаше да мине отгоре и да изчезне. Трябваше да я срещнат.
