И след тези думи се качи във фургона. Реналд ги загледа как поеха бавно на север. Дълго гледа след тях изтръпнал.
Далечният гръм изтрещя като камшик, шибнал през хълмовете.
Вратата на къщата се отвори и се затръшна. Ауейн дойде при него, сивата й коса беше прибрана на кок. От години вече беше с този цвят. Рано беше побеляла, а на Реналд цветът му харесваше. Сребристо по-скоро, отколкото сиво. Като облаците.
— Тюлин ли беше? — попита Ауейн, загледана към вдигащия прах в далечината фургон. Едно черно кокоше перо се люшна над пътя.
— Да.
— И не остана поне да побъбрим?
Реналд поклати глава.
— О, Галана ни е пратила яйца! — Тя взе кошницата и взе да прехвърля яйцата в престилката си, за да ги отнесе вътре. — Толкова е мила. Остави кошницата тук на земята. Сигурна съм, че ще прати някой да я вземе.
Реналд стоеше и гледаше на север.
— Реналд? — попита Ауейн. — Какво те прихвана, стар пън такъв?
— Излъскала е котлетата — рече й той. — Ония с медните дъна. Оставила ги е на кухненската им маса. Твои са, ако ги искаш.
Чу пращене и пукане и се обърна. Ауейн беше изпуснала единия край на престилката и яйцата се изсипваха, падаха на земята и се чупеха.
С много спокоен глас Ауейн попита:
— Тя нещо друго каза ли?
Той се почеса по главата, на която не беше останало кой знае колко коса.
— Каза, че бурята идела и трябвало да тръгнат на север. Тюлин каза, че и ние трябва да заминем.
Ауейн хвана края на престилката и опази повечето яйца. Не погледна нападалите. Зяпнала беше на север.
Реналд се обърна. Бурята отново беше скочила насам. И някак си като че ли беше станало по-тъмно.
— Мисля, че трябва да ги послушаме, Реналд — продума Ауейн. — Аз ще… ще стегна нещата, които ще трябва да вземем. Ти иди да събереш хората. Казаха ли колко дълго ще ни няма?
— Не. Всъщност дори не казаха защо. Само, че трябва да заминем на север за бурята. И… че това е краят.
Ауейн вдиша дълбоко.
— Добре. Ти само събери хората. Аз ще се погрижа за къщата.
Влезе вътре, а Реналд с усилие обърна гръб на бурята. Заобиколи къщата, влезе в стопанския двор и повика ратаите да се съберат. Всички бяха здрави, добри мъже. Синовете му си бяха потърсили късмета другаде, но шестимата му работници му бяха станали почти като синове. Мерк, Фавидан, Ринин, Вешир и Адамад се струпаха около него. Още замаян, Реналд прати двама да съберат животните, други двама да приберат в чували колкото зърно и провизии им бяха останали от зимата, а последния да доведе Джелени, който бе отишъл в селото да вземе ново зърно, в случай че сеитбата с техните запаси тръгне зле.
